Стая за гости полностью

Кракът ти стъпва върху нещо меко. В тъмното не разбираш какво е, но знаеш, че не искаш той да види.

— Какво беше това? — питаш и килваш глава настрани, все едно слушаш напрегнато. Не е много находчиво, но е единствената стратегия, която можеш да измислиш.

Той спира, заслушва се. С крака си избутваш мекото нещо към леглото и се молиш да си се прицелила добре.

— Не чувам нищо — казва ти.

— Сигурно е била птица или нещо такова. Съжалявам.

Той въздъхва, продължава да те тика напред и затваря вратата. Когато включва осветлението, нещото не се вижда никъде.

Очакваш да приключи частта от вечерта след вечерята. Понякога можеш да чуеш него и Сесилия на долния етаж да си говорят. Днес има само тишина.

Присвиваш очи и се опитваш да надникнеш под леглото, но не виждаш нищо. Дори не можеш да различиш очертанията на онова, което току-що си скрила там.

Чуваш водата да тече по тръбите, някой пуска водата в тоалетната. Сесилия сигурно си мие зъбите и се подготвя да си легне. Вратата на спалнята ѝ се затваря за последен път днес.

Изчакваш светът да застине. Бравата на вратата се завърта. Бащата влиза вътре и затваря вратата след себе си. Прави ти нещата, които е решил, че трябва да стори с някого.

След това минаваш през обичайната рутина: лягаш до леглото и се подготвяш за нощта. Той сграбчва ръката ти и я закопчава за рамката. Подръпва няколко пъти веригата и си тръгва.

Изчакваш и той да си легне. Чакаш стъпките му по коридора и затварянето на вратата му. А после чакаш още малко. Най-сетне, когато знаеш, че си във възможно най-голяма безопасност, пъхаш крака си под леглото.

Нищо. Извърташ глава и примижаваш. Трябва ти фенерче. Трябва да не си закопчана за леглото. Променяш позицията си, местиш бедрата си под един ъгъл, после под друг. Напрягаш мускулите на раменете си. Тялото те боли, изпъва се, извива се в неестествени ъгли. Най-сетне го усещаш.

Придърпваш го към себе си с пета. Движиш го с пръстите на краката си. Действаш мълчаливо, спираш, за да се ослушаш за движение в спалнята му. Къщата остава тиха. Най-сетне пръстите ти се свиват около него.

Изчакваш очите ти да свикнат още повече с мрака. Фокусираш погледа си и се молиш бледите квадратчета лунна светлина около щорите да свършат работата си. Между пръстите ти: найлонови опаковки, които, изглежда, са яркозелени и сини, в геометрична шарка. Нещо гъвкаво, меко, еластично. Очертанията на емблема, която някога си виждала всеки месец.

Дамски превръзки. Три-четири, пристегнати с ластик.

От задната страна има лист хартия. За щастие, е писала с големи закръглени букви с помощта на пурпурен маркер. Разгадаваш думите една по една. „Надявам се тези да помогнат. Кажи, ако ти трябват повече. Сесилия.“

Чула е. Слушала е. След вечеря, тази вечер — след като изфуча от масата — е отишла и е взела няколко от собствените си запаси. Написала е бележката и е пъхнала превръзките под вратата ти. Баща ѝ сигурно ѝ е казал да стои далеч от стаята ти, но на нея ѝ е било все едно. Знае, че още не е отишъл до магазина. Знае, че ти трябва помощ. Решила е да ти помогне. Избрала е теб пред него.

Притискаш превръзките към гърдите си. Няма да ги използваш. Не можеш. Той ще забележи, ще иска да знае откъде ги имаш. Ще продължиш да тъпчеш бельото си с тоалетна хартия, докато той не отстъпи — ако отстъпи — и се върне от магазина с най-евтината кутия тампони.

А ти усещаш как превръзките се надигат и се спускат с гръдния ти кош. Някой го е грижа. Някой е чул, че имаш нужда от нещо, и е положил усилия да го получиш. Топлиш се с това чувство на първата истинска добрина от пет години.

А после застиваш. Пръстите ти стискат найлоновите опаковки. Камерите. Шибаните камери. Онези, за които той те увери, че са навсякъде — в тази стая, на входната врата. Трябва да повярваш на казаното от него. Гледам те. Винаги ще те гледам.

Не си направила нищо лошо, казваш си. Но това няма значение. Никога няма.

Съществува само лошият избор. А оставянето на превръзките отвън е най-лошият. Тогава той със сигурност ще ги види. Ако ги скриеш, влизаш в света на „може би“. Може би няма да гледа записа. Може би няма да ги намери. Може би на теб и Сесилия ще ви се размине.

Книгите ти са подредени близо до леглото. Пресягаш се към дебелото томче на „То“. Напъхваш превръзките между две глави. Натикваш бележката в друга книга — преживялата много „Едно дърво расте в Бруклин“. Най-добре да разпръснеш уликите. Превръзките ще го вбесят, но бележката — това няма да го преживее. Дъщеря му да действа зад гърба му. Това ще е краят ти. Краят на всичко.

Не заспиваш. Дори за миг.

Очакването те изгаря, осъзнаването те смазва.

Помагах на приятелка.

Това ѝ каза.

Приятелка. Мъж в обществото, който създава контакти с другите. Държи сърцата на хората близо до своето.

Хората говорят за приятелство, но имат предвид любов. В края на краищата всичко е любов.

А сега, за първи път от години, и ти разбираш какво е това усещане. Знаеш го без всякакво съмнение. Някой ти пази гърба. Някой те харесва.