— Нямам намерение да те принуждавам да нарушиш кода на бармана. Аз просто… трябва цяла нощ да си била на крака. — Привежда се напред. — И тук няма никой, който да види това… нарушение.
Засмивам се. Предполагам, че има право, казвам му. Заобикалям бара и се настанявам на стола до него. Сега, когато не сме в обичайните си позиции — той седнал, а аз изправена, с бара като бариера между двата ни свята — се чувстваме по-близо от всякога, натикани в роли, които сме изпълнявали виртуално, но не и физически почти цяла седмица.
Побутва питието си към мен.
— Пийни, ако искаш. Струва ми се грубо да пия сам.
Мисля да му кажа „Не, благодаря“. Но има някаква уязвимост в начина, по който току-що направи предложението си, което го прави невъзможно да откажа. Пръстите ми леко докосват неговите, докато хващам чашата. Отмятам глава назад и леденото кубче се удря в зъбите ми.
Седим на бара, споделяме питие — виждала съм това и преди. На кино. Шпионин отпива от мартинито си, жена във вечерна рокля изтръгва питието от ръката му.
— Знаеш ли — започвам, — чувала съм, че ако пиеш от нечия чаша, ще можеш да прочетеш мислите на човека. Ще откриеш тайните му.
Той се засмива.
— Нима?
Кимам и оставям чашата. Той ме гледа внимателно. Насилвам се да не поглеждам встрани.
— Е — казва. — Това би било любопитно.
Около нас изниква силово поле. Тласка ни един към друг, един в друг. Отдръпвам се. Изправям гръб, изкашлям се и прибирам кичури коса зад ушите си.
— Ще правиш ли нещо интересно за празниците?
Съжалявам за въпроса още щом излиза от устата ми. Толкова е банален. Толкова е повърхностен. И толкова е неуместно да питаш това някой, който току-що е преживял огромна загуба.
Той отпива от питието си и поклаща глава.
— Не и тази година. Ще си бъдем само двамата със Сеси. Имаме някои роднини извън щата, но нещата са… сложни.
— О, повярвай, разбирам.
Разклаща леденото кубче на дъното на чашата си.
— Ами ти?
— Ще съм на работа. Ще се скъсаме от работа дори на самия Ден на благодарността.
Той потреперва солидарно.
— Всичко е наред — уверявам го. — Не си падам особено по празниците. — И тогава решавам да го кажа, защото, когато скърбиш, хората не очакват да говориш за покойниците си, но знам, че ще ме разбере. — Дори и родителите ми да бяха още тук, те също не си падаха особено. Все бяха толкова заети, знаеш ли?
Онова, което не му казвам: родителите ми не бяха небрежни към мен, но имам чувството, че през първите десет години от живота ми очакваха да усвоят родителството, докато един ден им се наложи да приемат, че това е то, че нещата са се подредили възможно най-добре. Баща ми беше човек, който обичаше от разстоянието на кухнята си, грижовните му инстинкти бяха запазени за непознатите, които идваха в ресторанта му. Моят план винаги е бил да съм барманка, защото си мислех, че това ще е шансът ми да обикна хората отблизо. Не разбирах, естествено, че повечето хора очакват от бармана си да ги остави на мира, по дяволите.
Ставам от стола си и отивам да взема празната чаша на Ейдън. Той ме спира, като ме хваща за ръката. Внимателно откопчва пръстите ми от чашата и ги преплита със своите.
— Е, изглежда, че и двамата сме в една лодка.
Мога единствено да кимна. Дланта му е гореща върху моята, усещам пулса му върху моя. Той пуска пръстите ми. Незабавно ми липсва контактът с кожата му. Ръката му се вдига към лицето ми. С три пръста отмята кичур от косата ми, измъкнал се от опашката ми.
Надига вежди, сякаш иска разрешение. Кимам и с това движение лицата ни леко се приближават. Ето така ще го запомня завинаги: аз съм тази, която първа се навежда. Каня го. За миг ми се струва, че всичко съм разбрала накриво. Че той ще се отдръпне, ще остави двайсетачка на бара и ще си тръгне. Вместо това ме възнаграждава с меката си длан, хванала брадичката ми. Микроскопично потрепване на палеца му, докато докосва ъгълчето на устата ми.
Устните ни се сливат. Нов свят се отваря под краката ми. Петък вечер е и целувам Ейдън Томас в пуст ресторант. Струва ми се като карма, сякаш животът ми се отплаща за всички досегашни обиди — всичко е забравено, всичко е простено, всичко си е струвало, след като вече знам, че са ме водили към този миг.
Той все още седи на стола. Ръцете ми сграбчват тила му. Пръстите му се свиват около китката ми.
Езикът му намира моя. Съвсем лекичко гризва горната ми устна, а през гръбнака ми преминават тръпки и стигат чак до глезените ми. Целува ме както не са ме целували от гимназията, когато всичко беше ново и трябваше да опознаем телата си, всеки сантиметър от тях беше загадка, която трябваше да намери решение. Има език, устни, зъби. Малко е объркано и има малко повече глад. Това ме кара да се чувствам желана. Почетена. Обичана.
Става от стола си и позволява на телата ни да се притиснат едно в друго. За няколко секунди спираме целувката си. Достатъчно дълго, за да изпия момента и да го погълна целия. Опира челото си в моето. Между нас се понася въздишка. Не знам от него ли идва, или от мен, само мога да кажа, че е топла, трепетна и изпълнена с копнеж.
