Ръцете му се плъзгат надолу по гърба ми. Аз съм тази, която преодолява пропастта, която го привлича към себе си. По-близо. По-дълбоко. Тялото ми му казва онова, което никога не бих могла да изрека на глас: колко много го искам, колко дълго съм очаквала това, как съм била негова през цялото това време, още отпреди да научи името ми или цвета на очите ми.
Целувам го, устните ми са подути и брадата му гъделичка кожата ми. Гърдите ни се разширяват и се свиват, телата ни са притиснати; ръцете ни разкопчават копчета, дърпат дрехи, промъкват се под тях в отчаяно търсене на кожа.
Насилвам се да се отдръпна. Сграбчвам ръката му.
— Ето тук — промълвявам. Водя го към кухнята, в килера. Не задава въпроси. Следва ме. Само това е от значение.
Винаги само това е имало значение.
Телата ни се блъскат в лавиците, търсим опорна точка. Непохватно насочвам и двама ни към малък участък гола стена. Той помага: използва натиска на тялото си върху моето и ме притиска към твърдата повърхност. Оставам с един крак на пода, а другия увивам около кръста му.
— Я се виж — прошепва. — Толкова си гъвкава.
Засмивам се. Развързва престилката ми. Това е най-възбуждащото нещо, което някой някога е правил с мен. Ръката му се плъзга под полата ми, съвсем леко ме натиска по корема. Простенвам и забравям да се срамувам.
Пръстите ми търсят и търсят, а все още не могат да намерят онова, което издирват. Усеща, че съм несръчна, и ми се притичва на помощ. Най-сетне я чувам, врата, която се отваря към нов свят — изщракването на катарамата на колана му и падането на дънките му на пода.
Късно е. Прекалено късно. Днес няма вечеря и сега е безследно изчезнал. Може отново да те е зарязал. Може би е решил, че ще е добре да те остави сама за известно време. Да ти напомни, че той е този, който те е държал жива през всичките тези години. Че без него ще умреш. Ще гладуваш.
И тогава бравата се завърта. Ето го. Мъжът, който никога не те забравя.
Разкопчава белезниците ти. Първо събува обувките си, после панталоните, пуловера, ризата. Позволяваш на съзнанието си да избяга от тялото ти. Мозъкът ти прожектира спомени за отдавнашно пътуване с влак, редици и редици дървета проблясват върху смрачаващото се небе, докато изтляващата слънчева светлина се провира през клоните.
Реалността те връща на място. Ти си в стаята, на твърдия дъсчен под, под тялото му. Лявото му рамо се извърта към брадичката ти и тогава виждаш: четири червени ивици върху кожата му. Полумесеци с алени опашки. Познаваш тези белези. От това, че си впивала нокти в собствените си длани, от това, че си драскала бледата кожа на краката си, защото болката ти е носила временно облекчение. Това са белези, които получаваш, когато някой забие нокти в най-меките ти части.
За първи път виждаш това върху него. Дори и след пътуване, дори след… нали се сещаш. Винаги се е връщал без драскотини.
По-късно, когато отново си обува панталоните, го оглеждаш. Не бърза да си тръгне. В него се долавя спокойствие и бодрост. В добро настроение е.
— Е — прошепваш. — По-късно е от обикновено, нали?
Устните му се надигат в единия край.
— Защо? Трябваше да идеш някъде ли?
Насилваш се да се засмееш.
— Не. Просто се чудех, това е всичко. Къде си бил?
Навежда глава настрани.
— Липсвах ли ти? — Не чака отговора ти, а навлича обратно ризата си. — Просто имах да изпълня няколко поръчки — казва и потърква носа си. — Щом толкова искаш да знаеш.
Лъже — разбира се, че лъже — обаче можеш да го разгадаеш. Няма… нали се сещаш. Няма пламък в очите му, през тялото му не преминава електричество.
Която и да е одраскала гърба му, трябва да повярваш, че е добре. Трябва да вярваш, че още е жива.
За миг изпитваш облекчение. След това гърлото ти отново се стяга. Ако той я има, дали се нуждае от теб? Или само си играе с храната?
Мисълта остава с теб и след като той се маха. Да драскаш мъжа по гърба, да забиваш нокти в плътта му, да се впиваш в него, е нещо, което правиш само в извънредно специфични случаи.
Това не ти харесва. Никак не ти харесва.
Не ти харесва заради нея, не ти харесва и заради теб.
Навън има непозната жена. Непозната в опасност.
И тя може да бъде и твоят край.
Правило номер три за оцеляване извън бараката: ако се налага да присъстваш в света му, тогава трябва да си специална. Трябва да си единствена по рода си.
Сутринта след червените драскотини е. Клепачите ти са натежали, главата ти е замаяна. Той, от друга страна, бързо се изправя на крака. Погледът му е изпълнен с гордост. Можеш да се закълнеш, че кожата му сияе. Може би все пак вече я е убил?
Първо е закуската. И тримата мълчите. Сесилия бързо премигва. Повече ръчка зърнената си закуска, отколкото се храни. Той рови из телефона си под масата. Скоро се връщаш в спалнята. Той идва, закопчава те за радиатора и си тръгва. Всичко е нормално. Всичко е както обикновено.
Пикапът му се отдалечава по алеята. Усещаш тъпа болка в кръста си. Наместваш се, така че да можеш да легнеш, доколкото ти е възможно. Тогава го усещаш.
