Не можеш да вярваш на себе си. Прехапваш устни, впиваш зъби в деликатната кожа и хапеш още по-силно и по-силно, докато нещо поддава. Усещаш метален вкус. Вкусваш топлина. В теб нараства ярост, която заплашва да те погълне. Искаш да плачеш, да крещиш, да виеш. Да призовеш буря със силата на ума си. Искаш да не усещаш нищо. Искаш да се извисиш над всичко това. Искаш да спреш да се чувстваш все едно си разкъсвана на части.
И още нещо.
Ако се прибере и види отключените белезници, ще разбере, че е пропуснал. Привидно ще обвини теб, но дълбоко в себе си ще знае. Ще спре да си вярва. Отново ще стане по-бдителен.
А той ти трябва немарлив, разсеян. Искаш го с непокътната самоувереност.
Направи го.
Това е най-голямото предателство. Това е акт на вяра.
Не се изправяш. Вместо това стискаш гривната на белезниците и събираш металните краища.
Механизмът изщраква и се затваря.
Дъщеря му тъкмо е направила първите си стъпки.
Скоро вече няма да ѝ трябвам, каза той.
Какво искаше да направя? Да го убедя, че това не е истина?
Самата аз имам три деца.
Бих могла да го излъжа за всичко, освен за дечицата си.
Така че му казах.
Може би няма да ѝ трябваш, казах. Може би един ден изобщо няма да има нужда от теб.
Нараних го.
Очевидно казах погрешното нещо. Но само това имах.
Той щеше да го направи при всички положения. В това бях сигурна. Имаше нужда да го направи. Нещо повече: имаше нужда да се гледа как го прави. Видях го, когато това ставаше. Проверяваше се. Все се гледаше в огледалото на колата ми.
Сякаш искаше да се увери, че още го може. Сякаш трябваше да го види, за да повярва.
Не съжалявам, че казах това за дъщеря му. Може би това скъси живота ми с някоя и друга минута, но не съжалявам, че се възползвах от този единствен шанс.
Както казах, само с това разполагах.
Прекратиха издирването на изчезналата жена. Случаят все още е отворен според статията на четвърта страница в местния вестник, но всички знаем какво означава това. Разследващите вече са изчерпили всички места за претърсване и нямат следи, които да последват. Не разполагат с нищо.
Продължаваме да си живеем живота. Егоистично. Глупаво. Какво друго бихме могли да сторим? Празниците чукат на вратата. Всички би трябвало да бъдем щастливи. Денят на благодарността е брутален. Подготвям се за смяната си като онези деца в „Игрите на глада“, само дето моите оръжия са удобни обувки, допълнителен ластик за опашката ми, щедро количество лак за коса и матовото червило, което се изтрива само като се натърка със зехтин.
Въпреки всички тези предпазни мерки краката ми плачат за почивка в края на обслужването в шест часа следобед. Един поглед в огледалото зад бара ме информира, че бузите ми са на петна, челото ми лъщи, а съвършената ми коса е само спомен. Ръцете ме болят от забъркването на мартини с ябълков сайдер и еспресо. Усещам тежест в кръста си. При всяка стъпка остра болка пронизва краката ми.
Болката се търпи. Болката е част от плана. Първите си стъпки съм ги направила на пода на татковия ресторант. Прекарах детството си в събиране на бакшиши, носене на сметки, допълване на чаши с вода, опарвала съм ръцете си с горещи чинии. Болката мога да я понеса.
Онова, което ме разкъсва на твърде много части, е останалото — случаите, когато се обърквам, несправедливостите, които позволявам да се случат. Ерик прецаква разядките на четворната маса и не мога да се принудя да му кажа да си оправи кашата. Връщат ми един „Сайдкар“ с обяснението: „Много е слаб“. А после идва и катастрофата „Шърли Темпъл“. Следобеда Ник ми казва рецептата —
Едва когато започваме с обслужването на следващите клиенти, Кора заговаря за напитките, като вижда три от тях на бара.
— Идеята беше моя — заявява.
— Моля?
— Рецептата. Аз я измислих. Казах за нея на Ник на обяд.
Дори не е ядосана, само изпитва нещо средно между шок и примирение. Той ѝ е откраднал идеята. Като злодей от анимационно филмче, като хулиган от комедиен сериал. Просто я е откраднал. А аз нямах никаква представа.
— Много съжалявам — казвам ѝ.
— Всичко е наред.
Не е наред, но аз съм нейната шефка, така че се преструва, че е наред. Махнала се е, преди да успея да се извиня отново.
Хората обичат да мислят, че бизнесът е противоположността на личния живот. Всеки, когото някога го е било грижа за работата му, дори и съвсем малко, ще каже, че това са глупости. Това, което вършим тук, е най-личното нещо. И когато допускам грешки, хората страдат. Няма значение, че това е бизнес. Накрая метаболизмът превръща всичко в тъга.
