Стая за гости полностью

Очите ти са залепени за прозореца. Гледай внимателно. Всичко — всяко листо, всеки прозорец — е жизненоважна улика. След онази вечер в дневната осмислянето на информацията беше като да въртиш педали в сух ориз, нищо не се залепва, всичко се изплъзва, но трябва да опиташ.

Трябва да опиташ.

Шофира бавно и подминава къща след къща. Това е жилищен квартал, точно обратното на предишната му къща — в големия имот, скрита в гората, без никой наоколо, само декари земя, които да го крият от чужди погледи.

Това не е естествена обстановка за него. Толкова на показ, толкова натрапчива. Ако поставиш такъв мъж в такава среда, той задължително ще се превърне в буре с барут.

Има дървета, електропроводи и почти нищо друго. Няма хора в предните дворове. Възрастните са на работа, децата са на училище. Подминавате стадо крави вдясно. На няколко стъпки нататък има реклама за фабрика за месо, „Братя касапи“. До билборда виждаш стар кладенец — изоставен и зловещ.

За такива кладенци си чела в приказки от други векове.

Съсредоточи се.

Дотук е карал наляво, наляво и после надясно. Вляво, вляво и вдясно. Вкопчваш се в това като в спасителен код. Вляво, вляво, вдясно и право напред покрай добитъка на „Братя касапи“.

Мотел вляво. Вдясно библиотека. И внезапно — открит, достъпен, свободен, право пред теб — се появява градският център.

Сигурно халюцинираш.

Кара по улица, която допускаш, че е главната улица. Твърде много е, наистина е твърде много, за да обхванеш всичко наведнъж — магазин за сандвичи, книжарница, кафене, пекарна, магазин за алкохол, фризьорски салон, йога студио, дрогерия. Зад ъгъла е ресторант на име „Амандин“. Затворен е. Ресторантите, спомняш си, често са затворени в понеделник.

Струва ти се толкова нормално. Сякаш можеш да слезеш от колата и отново да вършиш разни неща — да си вземеш лате, да наваксаш с йогата, да си купиш ново червило.

Обръщаш се да го погледнеш. Очите му блестят, прозрачни в зимното слънце. Ръцете му потъркват волана. Толкова е нормално. Книжарницата е в дъното. Ръцете са на десет и два часа. Човек, тръгнал на покупки. Един баща в града. Многоуважаван мъж, водещ почтен живот в почтено градче.

Спира пред пекарната. Паркира зад сребристо беемве и изключва двигателя.

— Е, какво мислиш? — пита те.

Нямаш идея какво очаква от теб. Рискуваш да се огледаш. Не би ли трябвало да се разтревожи? Някой би могъл да те види. Във всеки един момент. Крил те е в продължение на пет години, спускал е щорите, заключвал е вратите зад теб. Какви ги върши?

— Чудесно е… — опитваш.

Лек смях.

— Подходяща дума — казва. — И хората са чудесни. — Поглежда навън. — Като говорим за…

Проследяваш погледа му. Един мъж излиза от пекарната. Прегърбен е и е увит в сиво палто, с хартиен плик под мишница. Мъжът забелязва пикапа и сменя посоката.

Отправя се към вас.

Щом се приближава, успяваш да видиш подробности: оплешивяваща коса, кафяви петна в основата на скалпа му, сребърна халка на левия му безименен пръст. Попиваш всеки елемент, запленена от напълно обикновената му външност. Петте години без нови лица са ти причинили това.

Мъжът помахва към пикапа.

— Ейдън!

Това е. Той ще извади пистолета и това ще е краят на мъжа със сивото палто. Вкопчваш се в седалката. Стискаш челюст. Зъбите ти изскърцват и звукът отеква чак в мозъка ти.

Звук от дясната ти страна. Рискуваш да погледнеш.

Прозорецът до теб се сваля. Какво става, дявол да го вземе?

— Добър ден, съдия.

Гласът му е топъл, учтив, гъст като сироп. На лицето му се чете простичкото и правдоподобно удоволствие от срещата със стар приятел на улицата.

Сега прозорецът ти е напълно отворен. Мъжът в сивото палто се навежда към пикапа и отново поздравява.

— Как върви? — пита той. — Не си ли на работа днес?

Мъжът от лявата ти страна се засмива и почуква с пръсти по волана.

— Кратка почивка, съдия. Знаеш как са нещата. Шефът никога не ме изпуска от погледа си за твърде дълго.

Мъжът също се засмива. Разбира се, казва, аз ли не знам.

— Наричай ме Франсин — казва, — сто пъти ти го повтарям. Не се налага да си толкова учтив.

— Щом настояваш. — А след това с шеговит тон добавя: — Съдия.

Впиваш поглед в мъжа със сивото палто и го гледаш толкова напрегнато от мястото си до шофьора, колкото е възможно, без да събудиш подозрение. Очите ти се насълзяват. Лицето ти гори. Виж ме. Чуй мислите ми. Погледни ме, шибано копеле. Знаеш ли коя съм?

Сигурно е имало плакати. След като те е взел. Това беше на друго място, но не би могло да е толкова далеч оттук. Ако си бил съдия в близък град, не си ли чул? Не би ли запомнил? Няма ли лицата на изчезналите завинаги да останат в съзнанието ти?

Погледът на мъжа се спира отгоре ти. Най-сетне. За няколко мига си въобразяваш, че се е получило. Че мъжът те е познал. Този мъж ще те спаси. И тогава поглежда към шофьорското място, надига вежди в безмълвен въпрос. А това е…?

Мозъкът ти се опитва да закрещи. Правилния отговор. Мозъкът ти опитва да изкрещи името ти, но не се чува никакъв звук. Като натежало тяло. Нищо не иска да помръдне.