Стая за гости полностью

Спаси кучето. Бъди герой. Не го прави заради нея. Не го прави за кучето.

Направи го за себе си.

Навежда се. Почти не можеш да повярваш. Със свободната си ръка отваря шкаф под кухнята, ровичка вътре и вади аптечка. След това дава знак на Сесилия да постави кучето на пода. Пуска кобура. Сесилия оставя кучето. С прецизни бързи движения баща ѝ отваря аптечката и вади шишенце с дезинфектант.

Сръчква те в крака.

— Сложи едната си ръка под челюстта му. Другата на бедрото му. Постарай се да остане неподвижно. — Поколебаваш се за миг, а след това поставяш ръцете си на кучето както ти е казал. Разклаща шишенцето с дезинфектант. — Най-вече се постарай да не ме ухапе.

Изкушаващо, мислиш си, но се бориш за кучето, за Сесилия, за себе си, и за трите ви, опитваш се да не предизвикате неприятности. Пръстите му леко треперят, когато приближават кучето, за да напръскат раната. Потрепва и покрива разкъсаната плът с компрес.

— Постави ръката си тук — нарежда ти.

Притискаш раната. И тримата заедно чакате кървенето да спре. Сесилия понечва да помогне, но той ѝ казва да не се доближава.

Искаш кучето да оживее под ръцете ти, убеждаваш се, че можеш да вършиш чудеса. Детето гледа. Няма да оставиш кучето да умре пред нея. Никога няма да си позволиш да я предадеш отново.

Кървенето забавя. Чакаш още малко и когато почти съвсем е спряло, той започва да обработва раната и да превързва мястото. Кучето стене. Боли я със сигурност, но е жива. Тя е жива.

Сесилия решава да донесе стара възглавница от долния етаж. Кучето може да я ползва за легло, обяснява тя. Баща ѝ казва да стои тук, той щял да донесе.

Долния етаж.

Където те отведе след гората. Където са инструментите му. Където, ако съдиш по бързината, с която се изправи, наистина не иска дъщеря му да ходи.

Оставаш с нея в кухнята — и двете сте се надвесили над кучето. Тя те поглежда и прехапва устната си сякаш иска да ти каже нещо, но не е много сигурна как да го направи. Преди да успееш да измислиш начин да облечеш в думи собствените си мисли, баща ѝ се връща с нещо, което прилича на стара възглавница за диван. Поставя я на земята в ъгъла на кухнята. Сесилия взима отново кучето и нежно го слага да легне. То простенва и после издиша продължително. Най-сетне се намества с предни лапички от двете страни на муцунката.

Той въздиша.

— Ще я видим дали ще изкара нощта — казва.

Сесилия отива да потупа главичката на кучето, но после се спира.

— Можем да… — започва. Останалото от изречението остава неизречено. Вероятно щеше да предложи да я заведат на ветеринар, след като кървенето е спряло. Да видят дали има нещо, което истинският професионалист би могъл да стори. Като за начало да я зашие. Но познава баща си. Знае как да приеме победата и да се примири с каквото има.

Той се изправя, прибира дезинфектанта и останалата марля обратно в аптечката и започва да чисти.

Зад гърба му една ръка стиска твоята. Задържаш дъха си. Тя нежно стиска пръстите ти. Благодаря. Мълчалив жест, силен като барабанен удар за теб. Благодаря.

Чакаш баща ѝ да се залиса с бърсалката за под и кофата. Един баща, съсредоточен и делови, който понякога чисти кръв от пода в кухнята си.

С китката си усещаш лекото туптене на пулса на Сесилия. Стоиш неподвижно няколко секунди, а след това я стискаш в отговор.

Влиза в стаята, сваля ти белезниците и казва:

— Да вървим.

— Какво? — питаш.

Маха ти да побързаш.

— Идвай — казва ти. — Не разполагам с цял ден.

Изправяш се — бавно, в случай че не си разбрала. Но той не те заплашва. Всъщност иска да побързаш. Дърпа те за китката и те повлича надолу по стълбите.

В средата на деня е. Понеделник. Сесилия е на училище. Той би трябвало да е на работа. Не си очаквала да се върне преди вечеря.

Кучето. Трябвало е да се върне, за да я провери. И докато се е занимавал с това, е решил да направи… и това, каквото и да е то.

Надига пуловера си и ти показва пистолета си в кобура. Чака те да кимнеш, след което отваря вратата.

— Към пикапа — нарежда ти.

Очите му са навсякъде — отгоре ти, върху пикапа, върху околността, върху дърветата, къщите и птиците. Ръката му се обвива плътно около рамото ти. Насочва те към пикапа, отваря и затваря вратата на мястото до шофьора и притичва от другата страна. Можеш да усетиш как атмосферата се променя, облекчението му е налице, щом се озовавате вътре.

— Какво става?

Цъка с език, сякаш отговорът е очевиден.

— Потегляме на път.

Стомахът ти се свива. Нямаш представа какво е намислил. Завърта ключа и се съсредоточава да изкара колата от алеята.

Лицето му е безизразно и неразгадаемо.

По дяволите.

Не ти нарежда да затвориш очи. Чакаш, докато пикапът се озове на пътя — черен път, с дървета от двете страни и къщи, истински шибани къщи, но без никой наоколо — за да го попиташ.

— Може ли… може ли да гледам?

— Можеш да правиш каквото ти се ще — отговаря ти, сякаш това не е най-голямата шибана лъжа, излизала някога от устата му.