Стая за гости полностью

Петък е в „Рунтавия паяк“. Насилвам се да отида. Заради екипа, убеждавам се сама. Все едно ги е грижа.

Все още няма следа от него.

Ако е искал да бъде преднамерено — ако желанието му е било да ме подлуди, точно така би действал.

Само едно питие тази вечер. Знаех, че Ерик не би искал да дойде, знаех и че няма да съм в настроение, така че отидох сама с колата.

На път обратно към хондата получавам халюцинация.

И все пак се кълна, че го виждам. Белият му пикап, паркиран в дъното на странична уличка, едва просветва през храстите на „Рунтавия паяк“.

Оглеждам се и хвърлям поглед към входа на бара.

Не е тук.

Отново проверявам. Без резултат.

Паля хондата, нагласям огледалата, понечвам да изляза от мястото, където съм паркирала и…

Няма го.

Пикапът му го няма.

Раменете ми се напрягат. Поглеждам през прозорците. Завъртам се на седалката и въртя глава. Поглеждам през храстите. Нищо.

Какво по…?

Сякаш е чакал нещо, видял го е и после си е тръгнал. Засмивам се сама на себе си, защото мисълта е толкова нелепа, въпреки че точно така изглежда.

Сякаш е чакал да ме види и е отпътувал в мига, в който ме е видял.

Свикнала си с тази пещ в гърдите си, изсмукваща целия кислород. Изяжда те. Ще ви погълне — теб, него, детето му — ако не поемеш контрола над нея. Ще допуснеш грешки. Ако има нещо, на което те е научил, то е, че хората допускат грешки, когато позволят на пещта да вземе надмощие.

Правило номер шест за оцеляване извън бараката: не можеш да изгориш до пепел.

По време на вечеря чувате звук. Той първи го забелязва. Това е мъж, съществуващ в съзвучие със заобикалящата го среда, който се оглежда и слухти постоянно. Чуваш го, а после и Сесилия. И тримата седите, килнали глави към задната врата, смръщили вежди. Драскане, сякаш нещо — някой — хленчи.

Сесилия кима към посоката на шума.

— Идва отвън.

— Сигурно е някакво животно — казва той.

Тя поклаща глава и се изправя. Надига щората с два пръста.

— Сесилия, недей…

Преди да успее да ѝ нареди да си седне на мястото, тя е вече до вратата и завърта бравата. За кратък миг сте само ти, той и отворената врата, а студеният вятър се вихри между телата ви. Стрелва те с поглед.

Остави ме на спокойствие, искаш да му кажеш. Наистина ли мислиш, че ще побягна? Тук? Сега? Все още усещам наранената тъкан, нежна и плътна отзад на главата ми. Все още усещам онова, което ми направи последния път.

Сесилия се връща. Понечваш да ахнеш, но се въздържаш. Блузата ѝ е кървавочервена. Вдигнала е ръце пред себе си. Към гърдите ѝ е притисната трепереща черна форма.

Баща ѝ подскача.

— Сесилия, какво по… — В този миг си припомня, че не е човек, който ругае, а и със сигурност не и пред дъщеря си. — Какви ги вършиш?

Тя се навежда и деликатно поставя топката черна козина на кухненския под. Това е куче. Ранено куче с голяма отворена рана на левия крак, докато кръвта тече по плочките.

В лицето ти нахлува кръв. Пръстите ти изтръпват. Някога обичаше кучета. Имаше си едно, докато растеше — мелез между нюфаундленд и бернски зененхунд. Изключително голямо. Носеше толкова много любов и цялото беше в лиги постоянно.

Това куче е малко. Ако се изправи, предполагаш, че ще е около тридесет сантиметра високо. Забелязваш острите уши и дългата муцунка. Това е задъхан малък териер, чиито големи кафяви очи паникьосано оглеждат кухнята от край до край.

— Сесилия, вратата.

Той се втурва, за да я затвори. Винаги първата му работа е да те скрие от света. След това коленичи до дъщеря си и се надвесва над кучето.

Тя го поглежда. Поглед на малко дете, с кръгли очи и безгранична вяра в способностите на баща ѝ да оправя всичко.

— Трябва да ѝ помогнем — казва тя.

Ти също се изправяш и отиваш от другата страна на кухненската маса. Той те поглежда с надигнати вежди сякаш ти казва: Това е достатъчно, вече можеш да спреш.

Скръстваш ръце на гърдите си. Сесилия настоява.

— Трябва да ѝ помогнем. Може да е била блъсната от кола. Сигурно някой я е оставил на магистралата. — През мозъка ти минава електрически заряд. Магистралата? Гласът на Сесилия трепери. — Хайде де. Сигурно е извървяла километри, за да стигне дотук. Трябва да направим нещо.

Километри. Колко? Десет? Петнайсет? Двайсет? Разстоянието може ли да се измине пеш? Тичешком?

От дясната ти страна бащата въздъхва и разтрива слепоочията си с палец и среден пръст.

— Не съм сигурен, че бихме могли да направим нещо.

Тя поклаща глава.

— Можем да ѝ помогнем. Да я заведем на ветеринар. Няма каишка. — Гласът ѝ отново затреперва. — Никой не я иска. Не можем да я оставим просто така.

Той прокарва длан през лицето си. Кучето още кърви. Част от кръвта изцапва подметките му. По-късно ще ги изчисти. Сигурно е добър в това да премахва тази течност от дрехите си, от кожата си, от всяка част от тялото си. Определено е така.

— Сесилия.