Стая за гости полностью

— Какво стана — каза ми. Не беше въпрос. По-скоро вопъл. — Какво си направила. Защо. Защо би направила нещо такова.

Бях изненадана да го видя, но също така имаше и логика да ме намери. Винаги е бил такъв — с очи и на тила, все казваше мама, особено пък ако беше нещо, свързано с мен.

Отидохме заедно до пикапа, ръката му беше на гърба ми. Сякаш се боеше, че ще избягам, ако ме пусне.

Не беше ядосан. Може би беше прекалено облекчен, за да показва гнева си. За вечеря ни приготви овчарски пай. Ядохме мълчаливо. Едва по-късно, чак през нощта, намери думи.

Бяхме в дневната и гледахме филм. Натисна „Пауза“ и обърна фотьойла си към мен.

— Не можеш да го направиш отново — каза ми. Лактите му бяха опрени в коленете, дланите му бяха събрани под брадичката, сякаш се молеше. — Никога повече. Чуваш ли ме?

Кимнах с надеждата, че ще спре дотук, но той продължи.

— Нямаш си представа какво изпитах, когато хората ми казаха. Обадиха се от училище. Бяха на ей толкова да се обадят в полицията.

Имаше нещо, което не успях да разбера.

— Откъде знаеше къде съм?

— Телефонът ти — отговори ми. — Може да се проследи.

В това имаше смисъл. Хората в училище постоянно си изпращаха локации, вместо да обяснят къде са, въпреки че в града има може би общо три места за срещи.

Татко не беше приключил.

— И представа си нямаш какво би могло да стане — каза ми. Гласът му беше нисък, дишането му — накъсано и учестено. Можеше да изчезнеш завинаги. Някой можеше да… и после какво?

Опитах да го прекъсна.

— Тате… — Той обаче сякаш не ме чуваше.

— Щяха да те издирват. Щяха да претърсят къщата. Нещата ми. Твоите неща. Навсякъде щяха да те търсят. — Потърка слепоочията си и отново повтори: — И представа си нямаш какво би могло да стане.

Това беше единственият ден, когато го видях. В този ден станах причина за появата на страх в очите на баща ми.

Мислиш, че няма да се справиш с това. Твърде рисковано е. Но това е мъжът, който остави белезниците отворени. Това е мъжът, който те откара в града. Това е мъжът, който се доверява на стените, които е изградил около теб.

И точно той влиза в стаята, освобождава те от леглото и те подканва да го последваш надолу. Закусваш с него и Сесилия — днес няма разговори за училището, няма разпит за тестове, оценки или бележки от някой учител.

Коледната ваканция е започнала.

Довършваш препечената си филийка. Той става и същото прави и дъщеря му. Днес тя има време да помогне с чистенето. Не се налага да тича нагоре и да си мие зъбите, не се налага после да слиза бързо, а раницата да се удря в бедрата ѝ.

И ти помагаш мълчаливо. След като и последната чаша за кафе е пъхната в миялната машина, той я затваря и се обръща към дъщеря си.

— Не забравяй да пуснеш кучето навън по пладне — казва ѝ. — Не се отдалечавай. — Поглежда те през рамо. — Ще намина, ако мога.

Тя потиска въздишката си.

— Тате — напомня му тя, — аз съм на тринайсет, не на три. Няма да подпаля къщата, честна дума.

Той най-сетне потегля. Чуваш как пали пикапа и се отдалечава. За първи път сте само двете със Сесилия.

В паралелната вселена, която е създал за нея, си си взела почивка от работа и сега си караш отпуската. Вече е изяснено, че Рейчъл, твоето алтер его, не поддържа близки връзки със семейството си. Тя остава тук. Почива си.

Сесилия се обръща към теб. Твърде е възпитана, за да те пренебрегва, твърде свенлива е, за да не се чувства неловко в твое присъствие.

— Значи… с какво се занимаваш? — пита те.

Замисляш се за секунда. С какво се занимава Рейчъл?

— С нищо определено — отговаряш. — Просто разпускам.

Мълчание, а после тя продължава.

— Не си особено общителна, нали?

Намръщва се, сякаш току-що е изкрещяла въпроса си, сякаш се тревожи, че те е обидила. Във въздуха увисва спомен, намек за онази вечер, когато се опита да я измъкнеш от тази къща. Не разбираш. Нищо не разбираш.

— Нямам предвид в лошия смисъл — бърза да добави. — Просто… Ами не знам. Няма проблем. Всичко е наред.

Една част от теб иска да я разтърси за раменете и да ѝ каже всичко. Не виждаш ли, че трябва да ми помогнеш, че всичко това е измислица, преструвка, баща ти ми причини това, трябва да се обадиш на някого, трябва да ме измъкнеш оттук. Но я има и другата страна. Онази, която помни последния път, когато опита да я накараш да те последва. Онази, която научи, която превърна в шаблон в нервните ти пътища факта, че Сесилия е дете и че има неща, които не е готова да чуе, че има части от света ѝ, които не е готова да открие. Ако опиташ да я притиснеш, тя ще премине в отбранителна позиция. Ще те вкара в беда.

Правило номер седем за оцеляване извън бараката: не молиш момичето да те спаси.

Ето защо отговаряш с шеговито подмятане:

— И аз бих могла да кажа същото, нали знаеш? И ти не си точно общителна пеперудка.

Нещо в нея помръква.