Стая за гости полностью

Чуваш скрибуцане. Ключ, вмъкващ се в ключалката, и избутването на вратата.

Тук има някой.

Гърдите ми се изпълват с нова надежда, докато шофирам от къщата си към неговата. Дори не съм изкушена да пусна музика. Моментът е изпълнен с надежда, чувствам се удобно и мога да пътувам в тишина.

Паркирам на близката улица и извървявам последната част.

Пикапът му не е на алеята. Пладне е, делничен ден. Най-вероятно е на работа. Но би могъл да дойде, за да провери нещо. Дъщеря си — децата не са ли във ваканция по това време в годината? Или би могъл да мине с колата, докато пътува от една задача към следващата.

Няма значение. Длъжен е по някое време да се появи. Имам време. Разполагам с цялото време на света.

Повървявам малко. Правя няколко крачки надолу по улицата, обръщам се и тръгвам към другия край. Има съседи — хора, които могат да направят на въпрос, ако ме видят да се мотая наоколо.

Преди да успея да се спра, се отдръпвам от дървото и тръгвам към къщата му. По-близо съм до нея от всякога. Оглеждам я: бели дървени греди, сиви битумни керемиди, малък, добре поддържан двор с градински мебели от ковано желязо. Предна врата, задна врата. И двете заключени.

Звънец.

Натискам го веднъж, два пъти. Нищо не става. Ослушвам се една-две минути, но чувам само тишина.

Неособено изненадващо. Очевидно не си е вкъщи. Но не ми е неприятна мисълта да съм тук без него. Оглеждам се и изследвам територията му. Опитвам да похлопам, три кратки почуквания по дървената врата. Пак тишина, а после — това лаене ли беше?

Никога не е споменавал нищо за куче.

Добре де, може току-що да си е взел куче. А може тайно да си е имал куче през цялото време. Може да не го познавам толкова добре, колкото си мисля.

Никой не се показва. Мисля да опитам отново, но не искам кучето да пощурее.

Наострям уши. Това да не е…?

Мисля, че чувам нещо. Шепнещ звук. Едва доловим, но го има.

Някой шепне шшт, шшт. Опитва се да скрие присъствието си.

Ръцете ми се задействат, преди да успя да измисля какво да правя оттук нататък. Търся. Какво? Образ, ключ, отваряща се врата, която да разкрие света му.

Отговори. Търся отговори.

Надигам изтривалката. Нищо. Прокарвам ръка отгоре върху касата на врата. И тук няма нищо.

Растения в саксии — много на вид, пръснати по верандата. Никое не цъфти точно в момента, не и посред зима. Няма червени, розови или бели петна. Само зеленикави стъбла, лениво издигащи се от пръстта.

Тези растения не би трябвало да са отвън. Не и ако целта им е да цъфтят. Освен ако не крият нещо.

Надигам една саксия, втора, трета. Бинго.

Ключът е под най-пострадалото растение, попарено от сланата, кафяво, мъртво. Никога повече няма да разцъфти.

Ключът оставя следи по кожата ми, когато металът се притиска в дланта ми.

Наистина ли правя това?

Вътре има някой. Някой, който не е той. Някой, който не дойде до вратата.

Притаявам дъх, докато ключът се пъхва в ключалката. Последен миг на колебание — причина, трябва ми причина. Каква ще е тя? Помислих си, че надуших дим, и исках да се уверя, че всичко е наред? Разбира се, защо пък не. Ще свърши работа.

Светът спира да се върти. Отварям вратата.

Една жена стои на прага.

Млада е. На твоята възраст може би или на възрастта ти, когато изчезна. Толкова е трудно да се каже колко възрастна изглеждаш в момента и на колко щеше да изглеждаш, ако той не те беше сполетял.

Красива е. В това вече си сигурна. Лъскава коса, бляскави бузи, оформени вежди и… това червило ли е?

Кучето отива да я поздрави, но ти го хващаш за каишката.

— Тя ще избяга — обясняваш, наведена над него. — Още не си е научила името.

Жената влиза и затваря вратата зад себе си. Още щом го пускаш, кучето скача. Души якето на непознатата, оплезила е език и размахва опашка.

Мъртва съм, мислиш си. Сигурно телефонът му бръмчи като подивял.

По дяволите, казваш си наум. Имаш ли си представа през какво преминах, за да оцелея досега? Разбира се, че нямаш. Но вече няма значение, след като съсипа всичко. Сега ще убие и двете ни.

Непознатата разсеяно потупва кучето по главата, а после те поглежда.

— Приятелка съм — казва.

Трябва ли да я предупредиш? Да я избуташ навън и да ѝ кажеш да бяга, да бяга и никога да не се връща?

Тя продължава и отговаря на въпроси, които изобщо не си задавала.

— Стори ми се, че чух… Стори ми се, че мирише на пушек. Днес не съм на работа, така че просто… си убивах времето и се разхождах наблизо. Подуших пушек и исках да се уверя, че къщата не се е подпалила. — Протяга ръка. — Както и да е, аз съм Емили.

Хващаш дланта ѝ и усещаш колко е мека. Тя е пришълка от друг свят, в който има нощни шкафчета, тубички с крем, ритуали за разкрасяване преди сън. Навремето и ти мажеше ръцете и петите си всяка вечер, преди да си легнеш.