— Аха. Май че аз и татко… двамата се държим заедно.
Представяш си я като дете преди години. Когато семейството ѝ все още е било цяло. Началото на перлена огърлица: тя, майка ѝ, баща ѝ. Всеки от тях е свързан с другите двама. Колко объркващо трябва да е било, когато половината килим е издърпан изпод краката ѝ и е останал само един човек, който да се грижи за нея.
— Разбирам — казваш. — Хората са сложни. Повярвай ми, знам това. Понякога е по-лесно да бъдеш сам.
Тя кима мрачно, все едно си докоснала съкровена истина.
— Е… Да пуснем телевизия?
Следваш я до дневната. Тя поставя кучето между двете ви на дивана. Роза. Кръсти я три дни след като беше спасена, когато баща ѝ отстъпи и се съгласи да остане. Взеха ѝ каишка и медальонче. Роза, обясни Сесилия, като Роза Боньор, френската художничка анималистка. Научила за нея в часовете си по рисуване.
Баща ѝ кимна. „Хубаво име — каза той. — Много зряло.“
А сега усещаш присъствието му около вас. Очите, които те следят иззад лавиците с книги, като орел, който наблюдава владенията си от висините.
Доколкото знаеш, той би могъл да е точно отвън, готов да те хване.
Преди години прочете историята за едно момиче някъде в Европа. Била затворена осем години в килия и един ден видяла шанса си. Избягала. Бягала, бягала и бягала, докато намерила хора. Всъщност не хора — само един човек. Помолила за помощ. Най-сетне била чута от стар съсед, който извикал полицията.
Друг разказ за бягство: три жени, затворени в къщата на мъж в Охайо. Чете заглавията, докато още беше навън. Оставил вратата отключена; една от жените помислила, че ги изпитва, но все пак решила да опита. Имало още една врата, но този път заключена. Жената привлякла вниманието на един съсед. Успяла да се измъкне и използвала нечий телефон, за да се обади на полицията. Полицията пристигнала навреме. Намерили другите две живи.
Всеки път бъркотия. Несигурност. Нужда някой да види, да чуе.
Ами ако никой никога не те чуе?
В дневната Сесилия се сгушва до теб, а кучето е в скута ѝ. Мълчаливо приятелство, скрепено официално.
Един ден ще избягаш. Когато си сигурна.
Не мина според очакванията му.
Пак щеше да го направи, но не толкова бързо.
Стана нещо. Бях твърде бърза за него, твърде трудна за залавяне. Това го уплаши.
Искаше само да ме укроти, но стигна твърде далеч.
И преди го е правил. Със сигурност.
Единствената причина почти да успея да му се изплъзна е, че познавах гората по-добре от него. Моята теория: налагало му се е да сменя територията си от време на време. Ако не го прави, хората може да го забележат. Може да започнат да го разпознават.
Познаваше мястото. Каза ми го. Но не познаваше точно тази гора и точно този завой в края на пътя, и вдлъбнатината в земята, която приличаше на канавка, но всъщност си беше само вдлъбнатина.
Вдлъбнатина, която би могла да послужи за пряк път, ако се опитваш да избягаш.
Така че бягах. Някъде около минута. Видях светлината. Видях живота или поне възможността за съществуването му.
А после той ме залови.
Дишаше тежко и погледът му беше разфокусиран — очите му ту се вперваха в нищото, ту сякаш проникваха в мен.
Беше разгневен. И беше изплашен.
Предполагам, че с другите е минало по-добре.
Преди да го направи, ме осведоми, че жена му била болна.
Казах му, че съжалявам.
Недей, каза ми. Лекарите твърдят, че ще се оправи.
Лежа в леглото, заредила съм стар албум на
Стюарт Мърдок едва изпява първото изречение на припева, преди да го накарам да спре.
Ръката ми се отпуска върху юргана. Ще ми се да мога да заспя. Но през мен пулсира поток. Импулс, който е без посока, но е настойчив и предизвикващ да направя нещо.
Каквото и да е.
Ставам. Очите ми са сухи и лепкави. Кожата на ръцете ми е груба. Днес е понеделник, рядко свободен ден. Проверявам в телефона колко е часът.
Един следобед.
Искам да го видя.
Не. Това не е желание. Това е необходимост.
Имам нужда да го видя.
Опитах, нали така? Опитах да му дам пространство. Опитах да забравя. Опитах да вярвам, че ще се върне при мен. Опитах да се убедя, че когато излезе от зимния си сън, мога да му бъда приятелка.
Не свърши работа.
Всяка нощ го сънувам. Всяка сутрин чувствам празнината от отсъствието му отново и отново. Мисля за него. Мисля за тъмната му къща, за липсващите коледни лампички. Как понякога така се чувства и мозъкът ми — мрачен, затворен в себе си, без нито лъч светлина, който да прониква през прозореца.
В такива моменти бих дала всичко някой да се намеси.
