Стая за гости полностью

Тя — Емили, вече е Емили — задържа ръката ти малко по-дълго от необходимото. Осъзнаваш, че чака и ти да кажеш името си.

Може би това е изпитанието. Може той да я е пратил, за да провери как ще реагираш.

Вярваш ли на тази жена, за която не знаеш нищо, освен че току-що те излъга — и то твърде очевидно — че била надушила пушек?

Мислиш си за камери и микрофони. Мислиш си за къщата и за всички начини, по които шепне тайните ти на него.

Името ти е Рейчъл. Ще се държиш естествено.

Ако той може да те чуе и се придържаш към плана, може да има шанс. Шанс за теб и за непознатата.

— Аз съм Рейчъл — казваш ѝ. — Аз съм… приятелка. — Спомняш си историята, която той разказа на съдията там в пикапа. Лъжа за външни хора, различна от лъжата, която бе измислил за дъщеря си. — Е, всъщност роднина. Приятелски настроена роднина. — Засмиваш се или поне се опитваш. — Братовчедка. Тук съм от Флорида. Току-що пристигнах за празниците.

И да разбира, че я лъжеш, не го показва. Усмихва се и отмята лъскавата си кафява коса от едната страна на шията си и тогава я виждаш.

Верижката.

Прилича точно на… не.

Но дали е възможно да е?

Тя проследява объркания ти поглед.

— Съжалявам — казваш. — Просто… медальонът ти. Много е… красив.

Усмихва се.

— Много благодаря — отговаря и го надига, за да го видиш по-добре. Сребърен символ на безкрайността, който се полюшва от верижката.

Познаваш тази верижка.

Това е същата деликатна верижка, която носеше в деня, в който той те взе.

„Портмоне? Телефон? — попита те. А после: — Оръжие? Лютив спрей? Нож? Ще проверя и ако открия, че си ме излъгала, няма да съм доволен.“

Казала си му истината. Нямаш нищо в джобовете си, нищо в ръкавите си. „Бижута?“ А ти му отговори: „Само каквото нося“.

Джули ти подари медальона за деветнайсетия ти рожден ден. Обичаше да те подкача заради прехласването ти по малките сини кутийки с белите панделки на „Тифани“. Толкова момичешко, толкова първично. Не подхождаше на стила ти. „Има само още едно нещо — каза тя, докато го разопаковаше. — Не можех да те оставя да обикаляш наоколо с вид на излязла от «Хълмовете»3. Така че добавих нещо мъничко.“

Заигра се с верижката, за да покаже допълнително украшение — розов кварц в сребърен обков, който някак бе успяла да прикрепи към символа на безкрайността.

„Наистина е прекрасно — каза ѝ. — Харесва ми. Ти си толкова добра приятелка.“

„Знам“ — каза тя.

Носеше медальона всеки ден, докато той не ти го взе. А сега е тук.

Твоят медальон — уникален, единственото бижу по поръчка, което някога си имала — отново те намери.

Емили пуска медальона. Той тупва деликатно в основата на шията ѝ.

Насилваш се да преглътнеш.

— Наистина е хубаво — казваш ѝ с тон, за който се надяваш да звучи непринудено. — Откъде ти е, ако нямаш против да питам?

Усмихва се. Да не би да се изчервява?

— О — казва. — Беше подарък. От… приятел.

Бузите ѝ пламтят, чак светят. Разтваря якето си.

— Съжалявам — казва и маха с ръка пред лицето си. — Знаеш как става. Увиваш се и пак ти е студено навън, но още щом се озовеш вътре, завираш.

Всъщност не знам, иска ти се да ѝ кажеш. Минали са пет години, откакто си имах хубаво палто. Питай приятеля си — той ще ти разкаже подробно за това.

Оглежда те. Иска от теб неща, които не можеш да ѝ дадеш. Сведения, непринуден разговор. Отговори.

— Е — започва. — Кога каза, че си дошла тук?

Не съм, мислиш си. Опитваш се да отгатнеш какво би искал да кажеш. Какъв отговор би те опазил от неприятности?

— О, едва онзи ден — отговаряш.

Усмивката ѝ е напрегната. Дразниш я. Намираш се в къщата на този мъж. Нелепа, тъпа. И не може да изкопчи нищо от теб.

А ти съжаляваш. Толкова съжаляваш. Искаш да се хвърлиш в обятията ѝ и да ѝ разкажеш всичко. Искаш да ѝ кажеш, че не е — наистина, наистина не е — каквото си мисли.

— Е — казва и не си прави труда да потисне въздишката си. — Трябва да вървя.

В теб се надига импулс. Да я задържиш. Да стиснеш якето ѝ и никога да не я пуснеш. Да започнеш да говориш и изобщо да не млъкнеш.

Тя се обръща и тръгва към вратата.

— Чао — казва и едва се извръща, колкото да те погледне за последно.

Ще го направиш. Ще ѝ разкажеш всичко и ще ѝ се довериш, защото тя е единственият ти шанс и… Вратата се затръшва след нея право в лицето ти.

Сякаш възможността никога не е съществувала. Сякаш тя е знаела, още от самото начало е знаела, че няма да го направиш.

Връщам ключа там, където го намерих. Дишането ми сякаш изпълнява бийтбокс в трахеята ми, докато вървя към колата. Сядам зад волана и заравям лице в шепите си.

Е.

Сега знам.

Тя е хубава по онзи суров и земен начин, точно обратното на това да е красавица. Няма грим. Естествена коса. И грам внимание не обръща на дрехите си, това е очевидно.

И защо да го прави?

Ако имах нейната костна структура, и на мен щеше да ми е все едно.

Кикотът ми прозвучава като хълцане. Гърдите ми се тресат. Прилича на ридание, но не е.