Сяда до теб и издава стон. Чакаш го да свали ципа на якето ти, да обвие шията ти с ръце. Вместо това се пресяга към колана си. За миг проблясва метал.
Разпознаваш пистолета. Същият, който насочи към теб преди пет години, черен пистолет и дълъг лъскав заглушител.
Пръстите на краката ти потрепват, сякаш се готвиш да побегнеш. Веригата се затяга, студена и тежка около глезена ти. Тегли те надолу, сякаш те дърпа в земята, първо крака ти, а после и останалата част от теб.
Съсредоточи се. Остани с него.
Гърдите му се издигат и се отпускат, едно дълбоко вдишване, а после и следващото. Без замайването от обезводняването го преценяваш по-ясно. Изморен, но не изтощен. Объркан, но не и болен. Неугледен е, да, но е щастлив.
Като след изтощително упражнение, дълго бягане или стръмно изкачване.
Като след убийство.
Бърка в джоба си и пуска нещо в скута ти, като котка, поднасяща ти мъртва мишка.
Слънчеви очила. Дизайнерски, ако се съди по дебелата рамка и емблемата отстрани. Напълно безполезни вътре в бараката, но не в слънчевите очила е смисълът. Смисълът е, че те са били на някоя, а тя вече няма нужда от тях.
Сега го усещаш в него. Триумфа. Безграничната тръпка от успешно приключилия лов.
Тя ти говори. Какво е работила, че да може да си позволи такива очила? Как са изглеждали пръстите ѝ, когато ги е поставяла на носа си? Дали ги е използвала някога, за да задържа косата си назад? Дали ги е носила в летен следобед на мястото до шофьора в кабриолет със свален гюрук, а пуснатата ѝ коса се е веела около лицето ѝ?
Не можеш да идеш там. Не можеш да мислиш за нея. Нямаш време да си потресена или съсипана.
Това е шанс. Неговата надменност. Тази вечер той ще повярва, че е способен на всичко.
— Значи, слушай — казваш.
Взима обратно очилата. Вероятно премисля решението си. Би могла да счупиш стъклата, да ги превърнеш в оръжие.
— Мислех си. За преместването ти.
Ръцете му застиват. Има опасност да съсипеш радостта му. Връщаш го към досадата на ежедневието, след като всичко, което му се иска, е да продължи да се носи по гребена на възбудата си, докато още я има.
— Би могъл да ме вземеш с теб.
Вдига очи и се изсмива.
— Хайде де — казва. — Не мисля, че разбираш.
Обаче ти разбираш. Познаваш светлината и сянката му. Знаеш, че идва да те види почти всяка вечер, определено всяка вечер, когато е тук. Знаеш, че е свикнал с определени неща. Харесва не теб, а това, че си на негово разположение. Каквото поиска, когато го поиска.
Какво ще прави без теб?
— Само казвам — продължаваш. — Можем да продължим да се виждаме. Не се налага да свършва. Няма причина.
Скръства ръце на гърдите си.
— Ще бъда точно там — казваш му. Килваш глава към вратата. Към външния свят, онзи, от който те взе, и безбройните му обитатели. — И никой няма да разбере.
Усмихва се. Вдига ръка към тила ти. Погалва косата ти с нежен и спокоен жест на мъж, който знае, че е в безопасност, а после дърпа. Достатъчно, за да заболи.
— И разбира се — казва, — ти просто ще се грижиш за мен.
Застиваш под докосването му.
Тръгва си, дърпа резето, приканва студения нощен въздух в бараката. Отвън катинарът щраква на мястото си. Отправя се към къщата, при дъщеря си, към каквото там е останало от светлината и топлината в дома им.
Правило номер три от оцеляването в бараката: в неговия свят ти си най-чистото нещо. Всичко, което става, трябва да сполети и двама ви.
Той беше млад. Веднага ми стана ясно, че му е за първи път. Не го биваше. Никак не го биваше. Стана в кампуса, в неговото общежитие. Как го направи — нескопосано. Навсякъде кръв. Моята ДНК по него, неговата по мен. Също и отпечатъци.
Не ме познаваше. Но аз го бях забелязала още преди седмици. Ако се мотаеш из университета достатъчно дълго, особено в събота вечер, можеш да си сигурна, че някой свенлив студент накрая ще дойде при теб. Неуверен как да пита, кога да плати.
Повечето се окопитваха, след като ми даваха парите. След това се държаха с арогантността, на която светът ги беше научил. Бяха почтени млади мъже, а аз — жената, която взимаше петнайсет долара за свирка.
Не го очаквах от него. Беше твърде млад, твърде крехък. Нямаше представа какво прави.
Беше изненадан, струва ми се, че обичам да чета. Мъжете никога не са ме мислили за някоя, която би обичала да чете. Обаче обичах. Пишех бележки до откъсите, които ме караха да се замислям, подгъвах страниците, които събуждаха чувствата ми. Онази вечер имах две книги на таблото на пикапа си: „То“ и трилър, който се казваше „Обича музиката, обича да танцува“. Помня ги и двете, защото така и не разбрах как свършват.
Изчака, докато си облека блузата. Ръката му се стрелна към шията ми. Като предизвикателство към себе си. Сякаш знаеше, че ако не го направи тогава, ще отлага завинаги.
Очите му се разшириха, когато моите се затвориха. На лицето му се изписа удивление: шок, че наистина го прави, че тялото ми отвръща по правилния начин. Шок, че е истина — че ако стиснеш достатъчно силно някого за гърлото, той действително ще спре да се движи.
