Помня, че докато ме убиваше, осъзнах: ако това му се размине, ще си помисли, че ще му се размине всичко.
Помниш късчета от себе си и понякога те ти помагат.
Като Мат.
Мат ти беше най-близкото до гадже, което имаше, когато бе отвлечена. Той беше като всичко останало, обещание, което така и не се осъществи.
Онова, което най-добре си спомняш за Мат: знаеше как се разбиват ключалки.
В бараката често си мислеше за Мат. Опита се няколко пъти. Откърти треска от пода, направи дискретна вдлъбнатина в стената. Дървото не пасваше на голямата ключалка на веригата. Притесни се, че ще се счупи, а после какво?
Тогава щеше да бъдеш прецакана.
Помниш тези късчета от себе си и понякога ти помагат. Само понякога.
Мъжът, който те държи в плен, се връща следващия ден с топла храна и вилица. Натъпкваш две огромни хапки в устата си, преди дори да помислиш да отгатнеш какво ядеш — спагети с кюфтета. Отнема ти още три хапки, за да осъзнаеш, че говори, още две, за да намериш сили да оставиш вилицата. Думите му са от по-голямо значение за оцеляването ти от някаква храна.
— Кажи ми името си.
Ушите ти бучат. Поставяш капака върху кутията, останалото кюфтенце те зове.
— Хей.
Идва от другия край на бараката, хваща те за брадичката, за да те насили да го погледнеш.
Не можеш да си позволиш да го вбесиш. Никога, а най-вече сега.
— Съжалявам — казваш. — Слушам.
— Не, не слушаш. Казах ти: кажи ми шибаното си име.
Поставяш кутията на пода и сядаш върху ръцете си, за да ги спреш да не разтъркат лицето ти там, където пръстите му са те стиснали. Поемаш си дълбоко дъх. Когато го изричаш, той трябва да ти повярва. Трябва да е заклинание, прочетено от свещен текст. Трябва да е истина.
— Рейчъл — казваш му. — Името ми е Рейчъл.
— Какво още?
Понижаваш гласа си, правиш го да звучи нисък и пламенен. Той се нуждае от нещо от теб и те е научил, отново и отново, как да му го дадеш.
— Ти ме намери. — Добавяш останалото, без да се налага да пита. — Всичко, което знам, е онова, на което ти си ме научил. Всичко, което имам, е онова, което ти си ми дал.
Премества тежестта на другия си крак.
— Бях изгубена — рецитираш. — Ти ме намери. Ти ми даде покрив. — Следващото изречение е хазартна игра. Ако се престараеш, ще види нишките, с които правиш фокуса си. Но ако се сдържиш, ще остане извън обсега ти.
— Ти ме поддържаш жива. — Отново вдигаш кутията за доказателство. — Щях да съм мъртва без теб.
Прокарва пръст през венчалната си халка, завърта я няколко пъти. Сваля я и отново си я слага.
Мъж, свободен да броди по света, заключен в градинска барака. Мъж, срещнал жена, държал ръката ѝ, паднал на коляно, убедил я да се омъжи за него. Мъж, толкова решен да управлява стихиите, а все пак я е изгубил. Сега светът му се е разпаднал, но в руините на живота си все още има теб.
И все още има дъщеря.
— Тя как се казва?
Поглежда те сякаш пита: за какво говориш?
Посочваш към къщата.
— Защо те интересува?
Ако изричането на истината беше възможно в бараката, щеше да отговориш:
Седиш мълчаливо. Оставяш го да вярва на каквото му се иска да вярва.
Лявата му ръка се свива в юмрук. Притиска го към челото си, стиска очи за миг.
Наблюдаваш, без да можеш да си поемеш дъх. Животът ти зависи от онова, което вижда изпод спуснатите си клепачи.
Отваря очи.
Отново е с теб.
— Тя не може да започне да задава въпроси заради теб.
Премигваш. С нетърпелива въздишка той кимва към външния свят — към къщата си.
Неговото дете. Говори за детето си.
Опитваш се отново да започнеш да дишаш, но си забравила как.
— Ще ѝ кажа, че си позната. Приятелка на приятели. Че наемаш свободна стая.
Речта му набира скорост, докато обяснява. Това е той: колеблив, докато не убеди сам себе си в собствената си непобедимост. След това се заема със задачата и никога не поглежда назад.
