Търси. Видя го в пътеводителите. На картата. Малък символ като полицейска значка. В мазето проследи пътя с пръста си — от „Братя касапи“, през Кладенеца за желания, до градския център. Трябва да вярваш, че си го научила правилно.
Някъде в далечината хондата издава стържещи звуци. Тръшкат се врати. Вик. Неговият глас. Намери те, точно както обеща, че ще направи.
Тичаш заради себе си и тичаш заради нея, и това би трябвало да е достатъчно. Може би тя поглежда назад. Може би опитва да смени посоката, всяка нейна фибра на тялото я дърпа обратно към пикапа, обратно към него. При ръцете, които са я държали, когато се е родила, които са я хранили, когато е била гладна, при очите, които са я гледали на детската площадка, при ушите, които са я слушали да плаче нощем.
Привлечени сме към телата, които поддържат живота ни.
Той я вика. Разпознаваш сричките, името ѝ в устата му, и това е лоша новина. Щом можеш да различиш думите му, значи е твърде близо.
Нещо поддава. Усещаш лекота отляво, на същото място, където дърпаше дъщеря му само преди няколко мига.
Изгубила си я. Сигурно ви е догонил и я е отскубнал от теб.
Толкова близо.
Стискаш пистолета, мислиш за куршумите, които остави в къщата, и за пълнителите в кашона. Съжаляваш, че не си го заредила.
Съжаляваш за всичко.
Не.
Тя все още е тук. До теб, където би трябвало да бъде.
Вече не се дърпа, вече не се съпротивлява. Движи се в крак с теб.
Обръща глава назад. Не знаеш какво вижда. Най-доброто ти предположение: баща ѝ вбесен, а лицето му е маска на измяната. Мъж, когото тя познава и все пак не може да разпознае.
Това е нещо, което само тя разбира.
По причини, които са само нейни, тя го прави. Стъпките на баща ѝ ви приближават. А момичето се затичва. Тича заедно с теб.
Отново паля хондата.
Той е бърз. Най-бързият бегач, когото съм виждала.
Намира ги. Жената и дъщеря му, които бягат от него. Заедно.
На около трийсет крачки назад съм, когато се случва. Разиграва се в светлината на фаровете на хондата.
Първо момичето. Пресяга се към нея и я издърпва.
Ето това е, казвам си. Това е моментът, в който спира, притиска я силно към себе си и ѝ казва колко е бил разтревожен, как се е изплашил почти до смърт, как се е ужасил до степен почти да убие.
Обаче я пуска.
След като я е догонил, стиснал я е за китката и я е отделил от жената, отново се затичва.
Като мъж, който никога няма да чуе друг звук. Като мъж, на когото никога няма да му хрумне друга мисъл.
Тича след тази жена сякаш тя е единственото, която има значение.
Спирам хондата.
— Ейдън!
Излизам от колата. Крещя името му с цяло гърло и напрягам гласните си връзки.
—
Извръща се. Обръща първо лицето си, а после горната част на тялото си.
— Ейдън, върни се тук!
Няма значение какво казвам, а единствено, че го казвам.
Забавя и после спира. За съвсем кратък миг, но той е достатъчен. Достатъчен е, за да се зачуди. Достатъчен е, за да ме вземе предвид.
Не ми достига въздух. Задъхана съм, макар да не съм тичала.
Това е ужасът, зейналата бездна.
Надеждата, че ще се върне. Че ще спре да я преследва.
Надеждата, осъзнавам, че ще започне да преследва мен.
Краката му потрепват. Сянката на спринт, началото на план Б. Първата дума от история, в която променя решението си. Когато просто се втурва. Към мен. Просто се втурва към мен.
Действителността го придърпва обратно. Или е надеждата? Надеждата, че ще я догони? Че ще я спре, накъдето и да се е отправила?
Не съм тази, която иска. Не съм тази, която преследва.
Но ѝ спечелих малко време. Която и да е тя, ѝ спечелих няколко метра между него и нея.
Той ми обръща гръб и отново се затичва.
В края на краищата всичко се свежда до две тела.
Твоето и неговото.
Ти тичаш.
Не е въпросът да бягаш бързо. Трябва да е още по-бързо.
Тичаш както си тичала в предишния си живот, когато си се стремяла да усетиш как краката ти се разтварят под теб. Когато си копняла за пулсирането в гърдите си, за огъня в дробовете си, търсещи въздух.
Бягаш към нея. Малка самостоятелна сграда. Толкова плебейска под обсипаното със звезди небе. Точно тук, може би на сто метра разстояние.
Можеш да пробягаш сто метра. Подготвяла си се за това. Усетила си мускулите в краката си, напрежението в бедрата си, здравината на прасците си.
Правиш го и не поглеждаш назад, а той е точно зад теб и можеш да го чуеш, и можеш да го почувстваш в костите си, в мозъка си, под кожата си, зад клепачите си, във всяко кътче на тялото си, във всяка цепнатина в света.
Така че бягаш.
Окончателното правило за оцеляване: бягаш, защото винаги така си се спасявала.
Това е краят на света. Хаос тъй голям, че не можеш да очакваш планетите някога да се подредят отново.
Какво знаеш: все още дишаш. Ти си тяло, две ръце и два крака, глава и торс.
