Стая за гости полностью

Сесилия хлипа. Може да усети присъствието му, толкова близо, привиква я към света, който познава, към всичко, което си ѝ отнела току-що. Сваляш едната си ръка от волана и търсиш нейната. Стискаш я нежно, както го направи в кухнята, когато спаси кучето ѝ — когато го спасихте заедно, вие двете срещу него.

— Шшшт — казваш ѝ. Успокояващата интонация, която си научила от майка си като малка, когато светът те предаваше и ти се отпускаше в обятията ѝ. — Шшшт.

Не отмествай поглед от пътя. Трябва да караш възможно най-бързо, без да губиш контрола. Трябва да караш както никога досега в живота си.

Опитваш се. Опитваш се да го направиш правилно. Натискът на десния ти крак върху педала на газта, съдбоносният захват на ръцете ти върху волана.

Хондата започва да изостава. По някакъв начин си успяла да увеличиш разстоянието между себе си и него.

Обаче са минали пет години. А дори преди това не си била голяма шофьорка. Беше градско дете. Не знаеше имената на дърветата, не разпознаваше песните на птиците. Научи се да шофираш в Манхатън с трийсет километра в час.

Нещо привлича погледа ти. Насочил се към теб обект профучава покрай прозореца ти.

Отклоняваш колата. Не искаш — това е последното, което ти се ще — но в този момент не контролираш ръцете си.

Беше птица, казва мозъкът ти и я виждаш как отлита надалеч. Някаква хищна птица, с извити нокти и клюн като отварачка за консерви. Лети твърде близо до теб, твърде близо до пикапа. И все пак е невредима.

Кого го е грижа за птицата?

Пикапът занася. От мястото си Сесилия изпищява. Ръката ѝ търси опора, каквото и да е, за което би могла да се хване.

Опитваш се да си върнеш контрола над колата, да се върнеш на пътя, но пикапът вече не те слуша. Сякаш най-сетне си е спомнил, че ти не си му истинският собственик. Че никога не е трябвало да ти се подчинява.

Рязко спускане. Ти, момичето и пикапът пропадате заедно. В този момент принадлежите единствено на физичните закони, на силите, които ви притеглят към земята, и на онези, които ви позволяват да потънете.

Отваряш очи. Кога си ги затворила?

Не знаеш. Знаеш единствено, че никога не си им казвала да се затварят.

Знаеш единствено, че ти, момичето и пикапът вече не се движите. Че сте в канавка.

Знаеш единствено, че той е там. Че те преследва.

Шофира като луд. Като баща, който гони дъщеря си.

Хондата му се подчинява до един момент. Той натиска педала на газта, но на колата ѝ е трудно да продължи. Дочува се бръмчене.

Трансмисията.

Сграбчва скоростния лост и опитва да превключи на четвърта.

Заял е.

Колата забавя и спира. Пред нас пикапът бързо се отдалечава.

— По дяволите!

Дърпа скоростния лост наляво и надясно. Не познава тайните на колата ми, на ръчната ѝ предавка.

Опитва още един път да форсира, но колата не помръдва.

— По дяволите!

Юмрукът му се блъска в таблото.

— Тая кучка — изрича с глас, който не познавам. — Отдавна трябваше да съм я пречукал.

Преди да успея да попитам. Преди да успея да формулирам и една мисъл. Преди стомахът ми да се свие. Преди дори да успея да си помисля, че ми се гади, да поставя под въпрос всичко, което си мислех, че знам, да чуя как въздухът излиза от дробовете ми, сякаш никога вече няма отново да се напълнят, той е изчезнал.

Изскача от колата и се втурва.

След нея, само това успявам да си помисля.

След жената, която видях.

И дъщеря му.

Вкопчвам се в надеждата, във възможността за недоразумение.

Всички изричаме разни неща, нали така? В напрегнати моменти. Неща, които не мислим. Неща, за които съжаляваме.

Решавам, че се е втурнал след нея.

Втурнал се е след дъщеря си.

— Трябва да вървим.

Боли те вратът. Болка пулсира в темето ти. Мамка му. Трябва да е станало при падането, когато се озовахте в канавката.

Нямаш време да те боли. Нямаш време да проверяваш дали тялото ти още работи както се очаква.

— Трябва да тръгваме още сега — казваш ѝ.

Пистолетът. Още имаш пистолета. Посягаш към него под пуловера си. Изражението ти е решително.

След няколко секунди той ще те докопа.

— Ставай — нареждаш.

Тя те послушва. Имаш пистолет, така че те слуша.

Излизаш навън. Леденостудено е. Ето те — навън и без него. С пистолет в ръка. Кратък оглед: заледено шосе, ледени висулки са провиснали от крайпътните дървета.

Замръзналата земя пари босите ти крака. Не можеш да се подхлъзнеш.

Не можеш да паднеш. Едно падане би довело цялото начинание до трагичен край.

Побързай.

Стискаш китката на момичето. Двете сте като един човек.

— Идвай.

Няма време, няма никакво време. Измъкваш се от канавката и я дърпаш след себе си към асфалта.

Една стъпка, после две.

Намираш ритъма. Влачиш я и тя те следва покорно и безропотно, но не защото ти вярва, а защото имаш пистолет, а тя е само момиченце с крехко и уязвимо тяло.

Скоро вече тичате. Тялото ти работи и за двете ви. С всяка крачка градът все повече се приближава.