Не издаваш нито звук. С изключение на тихото хленчене на Сесилия, с изключение на тупкането на краката ви по тревата — твоите са боси, а нейните — в маратонки. Нищо от тези неща не е достатъчно, за да ви издаде. Има купон. Хората са заети, заслепени са от коледните светлини, главите им са замаяни от течност, ухаеща на греяно вино.
Никъде не го виждаш. В идеалния случай би искала да е в полезрението ти, да знаеш, че е надалеч. Но и това ще трябва да свърши работа.
Отваряш вратата на мястото до шофьора.
— Влизай — казваш на дъщеря му.
Знаеш как да го направиш.
Тя ти хвърля онзи поглед, докато се намества на седалката, а дулото на пистолета е на сантиметри от нея. Наранена е. Има погледът на момиче, което никога няма да ти прости. Не знае, че пистолетът не е зареден. Че това те убива може би толкова, колкото убива и нея.
Затваряш вратата ѝ възможно най-тихо. Някъде, дори преди да го е осъзнал, той наостря уши. Смущение във вселената.
Става нещо, което не е планирал.
Още не го знае, но след няколко мига ще е хукнал подир теб.
Заобикаляш до страната на шофьора. Това са най-опасните секунди. Това е положение, което не би била в състояние да обясниш, с пръстите ти около пистолет, който не ти принадлежи, и пленено момиче, което също не е твое.
Това е моментът, който ще те убие, ако се развие зле.
В колата си. На шофьорското място.
— Коланът.
Сесилия те поглежда неразбиращо.
— Коланът — повтаряш и размахваш пистолета.
Тя го закопчава. Прибираш пистолета в колана си.
Пикапът оживява.
Съсредоточи се.
За да се измъкнеш оттук, трябва да съществуваш само в този момент, тук в купето, с ръце на волана. Да мислиш само за онова, за което трябва да мислиш, да виждаш само каквото трябва да виждаш. Да подкараш пикапа и да го изкараш от алеята. Струва ти се, че чуваш нещо — някой крещи в далечината, объркване, началото на суматоха.
Съсредоточи се.
Натисни педала на газта.
Ставащото в къщата вече не е твой проблем.
Паникьосва се. Излиза тичешком навън и се оглежда из двора. Подивял е. Обезумял е.
— Няма я тук — обявява.
Връща се вътре, дори не си прави труда да затвори входната врата, и изкачва стълбището, като взима по две и по три стъпала наведнъж. Горе се отварят врати и се блъскат в стените. Връща се, останал без дъх.
— Сеси не е тук.
Казва го на мен и на хората, които са започнали да се събират в дневната и пред входа на къщата, изпълнени с тревога. За първи път го виждам в такова състояние. Наранен баща, от когото нещо жизненоважно е изтръгнато.
— Тя е отвела детето ми — обявява. — С пикапа.
Никой не разбира какво точно има предвид, но схващаме основното. Пикапът е откаран с момичето в него. Плът от плътта му, кръв от кръвта му.
— Трябва ми кола — казва.
Хората ровят из джобовете си, но аз съм по-бърза. Притичвам до него и притискам в дланта му ключовете на хондата.
Тича към колата, без да ме погледне.
Сядам на мястото до шофьора. Това е моята кола, моят свят. Не ми трябва покана.
Завърта ключа, за да запали. Хората се отдръпват от пътя. Двигателят на хондата изръмжава. Гумите ѝ изсвирват върху асфалта.
Отдалечаваме се от къщата.
Ти си на пътя. Ти си на пътя. Погледът ти е прикован в него, докато стискаш здраво волана. Шофираш. Шофираш като него в онзи ден, когато те изтръгна от затревената земя, когато те премахна от света.
Добре те научи.
От мястото до теб долита хлипане. Хвърляш бърз поглед — тя все още е там, където би трябвало да бъде. Все още те слуша.
Наляво, наляво, надясно. Пътят не е дълъг, но времето ти се изплъзва. Може би шофираш от десет минути, а може и да е от цяла година. Може двете със Сесилия да сте тръгнали на обиколка из страната, жена и момиче в постапокалиптичен филм скитат из Америка в търсене на по-добър живот, на нов живот, изобщо на някакъв живот.
Точно когато ще подминеш „Братя касапи“ и кравите им, виждаш нещо в огледалото. Проблясък — емблемата на хонда се носи към теб. Натискаш по-силно педала на газта. Очакваш хондата да изчезне в далечината, но тя е залепнала за теб. Скоро достига бронята ти. Не можеш да се отърсиш от нея, сякаш е пчела върху ръба на кен с безалкохолно през лятото.
В огледалото се появява бял проблясък. Това е тя. Седнала в дългото си до глезените палто на мястото до шофьора в хондата. Щом не шофира тя, значи трябва да е той. Идва за теб, следва те. Иска си обратно онова, което е негово по право.
След кравите право напред. Мотелът вляво. Библиотеката отдясно. И сърцето на всичко това, сграда подир сграда — градският център.
Трябва да стигнеш дотам. Дори и с хондата по петите ти. Не можеш да му позволиш да те залови.
