— Но защо? Ако я е изнасилил, защо да му изпраща снимка на гроба на малкото си момиченце?
— Добър въпрос.
— В смъртния акт пише ли от какво е починала Аудур? — попита Марион Брием. — Злополука ли е било?
— Умряла е от злокачествен тумор в мозъка. Смяташ ли, че това може да е важно?
— Направили ли са аутопсия?
— Да. Името на доктора е върху смъртния акт.
— А майката?
— Умряла е внезапно в дома си.
— Самоубийство?
— Да.
— Не се отбиваш вече — каза Марион Брием след кратко мълчание.
— Много работа — въздъхна Ерлендур. — Страшно много работа.
На следващата сутрин все още валеше и по пътя до Кефлавик водата се събираше в дълбоките следи от гумите на превозните средства, които колите се опитваха да избегнат. Дъждът беше толкова проливен, че Ерлендур едва успяваше да вижда през прозорците на колата, по които дъждът барабанеше безмилостно. Чистачките не смогваха да обират водата от предното стъкло и инспекторът стискаше волана толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Полицаят виждаше смътно стоповете на колата пред него и се опитваше да я следва възможно най-предпазливо.
Пътуваше сам. Така беше най-добре след мъчителния телефонен разговор, който бе провел със сестрата на Колбрун по-рано сутринта. Сестрата бе вписана като най-близък роднина в смъртния акт, ала не искаше да сътрудничи. Отказа да се срещне с него. Вестниците бяха публикували снимка на починалия заедно с името му. Ерлендур я попита дали я е видяла и тъкмо щеше да я попита дали го помни, но жената затвори телефона. Инспекторът реши да провери как би реагирала, ако се появи на входната й врата. Предпочиташе да не се стига дотам полицията да я води при него.
Предишната нощ беше спал лошо. Притесняваше се за Ева Линд и се страхуваше да не направи нещо глупаво. Тя имаше мобилен телефон, но всеки път, когато й позвънеше, операторът съобщаваше, че няма връзка с този номер. Ерлендур рядко помнеше сънищата си. Будеше се с откъслечни спомени от някой кошмар, а после го забравяше напълно.
Полицията разполагаше с оскъдна, но ценна информация за Колбрун. Бе родена през хиляда деветстотин трийсет и четвърта година и бе повдигнала обвинение в изнасилване срещу Холберг на двайсет и трети ноември хиляда деветстотин шейсет и трета. Преди Ерлендур да тръгне за Кефлавик, Сигурдур Оли му бе описал накратко случая, за който се бе информирал от полицейска папка, открита в архивите след подшушването на Марион Брием.
Колбрун била на трийсет, когато родила дъщеря си Аудур. Това се случило девет месеца след изнасилването. Според свидетелите на Колбрун тя се запознала с Холберг в клуба за танци „Крос“, намиращ се между Кефлавик и Нярдвик. Било събота вечер. Жената не го познавала и не го била виждала преди. Придружавали я две приятелки, а Холберг бил с още двама мъже. Когато танците свършили, всички отишли в дома на една от приятелките на Колбрун. Късно през нощта тя се приготвила да тръгне и Холберг й предложил да я придружи. Тя не възразила. Никой от тях не бил под влияние на алкохола. Колбрун казала, че е изпила две малки водки с кола в танцовия клуб, но нищо друго след това. Холберг пък бил съвсем трезвен. Жената го чула да казва, че взема пеницилин заради ушна инфекция. Медицинското свидетелство, прикрепено към обвинителния акт, потвърждавало това.
Холберг попитал дали може да поръча по телефона такси, което да го закара до Рейкявик. Колбрун се поколебала за момент, но после го поканила у дома си. Той отишъл в хола, за да се обади, а тя свалила палтото си в коридора и отишла до кухнята за чаша вода. Не чула разговора, ако изобщо е имало такъв. Изведнъж усетила, че мъжът стои зад нея, докато била с лице към кухненската мивка.
Толкова се стреснала, че изпуснала чашата и разляла водата върху кухненската маса. Развикала се, когато ръцете му сграбчили гърдите й, и се отдръпнала от него в ъгъла.
— Какво правиш? — попитала.
— Не може ли малко да се позабавляваме? — усмихнал се той и застанал пред нея със своята мускулеста фигура, силни ръце и дебели пръсти.
— Искам да си тръгнеш! — настояла тя. — Веднага! Ако обичаш, върви си!
— Не може ли малко да се позабавляваме? — повторил той. Направил крачка към нея, а тя опитала да се защити с ръце.
— Не се приближавай! — изкрещяла. — Ще се обадя в полицията!
Изведнъж Колбрун осъзнала, че е съвсем сама и беззащитна с този непознат, когото сама допуснала в дома си. В този момент той се приближил още повече, извил ръцете й зад гърба й и се опитал да я целуне.
Тя се съпротивлявала, но било безполезно. Опитала се да говори с него и да го разубеди, но единственото, което почувствала, била собствената й уязвимост.
