Големият камион ревеше в бурята като праисторически звяр и дъждът се лееше отгоре му. На полицията й бе отнело известно време, за да го открие, защото не беше паркиран пред дома на Холберг в Нордурмири, а на един паркинг на изток от Сноррабраут, до медицинския център „Домус Медика“ — на няколко минути пеша от дома на Холберг. Накрая полицаите пуснаха известие по радиото, за да се сдобият с информация за местонахождението му. Един полицейски патрул го бе открил приблизително по същото време, когато Ерлендур и Сигурдур Оли взеха снимката и излязоха от апартамента на Холберг. Съдебните следователи бяха повикани, за да претърсят превозното средство за улики. Камионът беше марка „МАН“ и имаше червена шофьорска кабина. Първоначалният оглед разкри цяла колекция от порносписания. Взеха решение да преместят камиона в управлението на Криминалната служба за по-нататъшния оглед.
Докато траеше преместването на камиона, съдебните следователи се заеха с фотографията. Огледът показа, че снимката е принтирана върху фотографска хартия „Илфорд“, която бе използвана често през шейсетте, но отдавна бе излязла от употреба. Вероятно е била извадена или от самия фотограф, или от аматьор — бе започнала да избелява, заради невнимателното проявяване. На гърба й нямаше нищо и липсваха отличителни белези, по които да се установи кое е гробището, където е направена. Би могло да бъде всяко гробище в страната.
Фотографът е стоял на около три метра от надгробния камък. Снимал е фронтално — или приклекнал, или е бил нисък на ръст. Дори и от това разстояние, ъгълът бе много малък. Около гроба нямаше растителност, а по земята личеше сняг. Не се виждаше друг гроб. Зад надгробната плоча нямаше нищо, освен бяла мъгла.
Съдебните следователи се съсредоточиха върху епитафията, която беше едва забележима, тъй като фотографът бе стоял твърде далече. Направиха многобройни репродукции на снимката и я увеличиха до такава степен, че всяка буква да се отпечата на лист с формат А5, като всеки лист бе номериран и подреден в същата последователност, както и епитафията на камъка. Буквите не бяха нищо повече от груби образи на черни и бели точки, но попаднеха ли веднъж в компютъра, сянката и резолюцията можеха да бъдат обработени. Някои букви бяха по-ясни от други и така за следователите оставаше само да запълнят празните места. Буквите „М“, „С“ и „О“ се долавяха ясно. Останалите — по-трудно.
Ерлендур позвъни в дома на един от главните мениджъри на отдели в Националната статистическа служба, който с голям зор се съгласи да се срещнат в офиса на службата на улица „Скугасунд“. Инспекторът знаеше, че всички смъртни актове, издадени след хиляда деветстотин и шестнайсета година, се съхраняваха тук. В сградата нямаше никого — персоналът си беше тръгнал преди часове. Отговорникът на отдела се появи след половин час и стисна силно ръката на Ерлендур. Въведе код в охранителната система и пъхна картата си, за да влязат в сградата. Полицаят му обрисува положението, като му съобщи само най-основното.
Разгледаха всички смъртни актове от шейсет и осма година и намериха два на името Аудур. Едната покойница беше на четири години и бе умряла през февруари. Лесно намериха доктора, подписал смъртния акт в националния регистър. Живееше в Рейкявик. Името на майката също фигурираше. Откриха я без никакви затруднения. Името й беше Колбрун. Последният й адрес бе в Кефлавик, от началото на седемдесетте. После отново се разровиха из смъртните актове. Колбрун бе починала през хиляда деветстотин седемдесет и първа, три години след смъртта на дъщеря си.
Момичето бе починало от злокачествен тумор в мозъка.
Майката се беше самоубила.
Младоженецът посрещна Ерлендур в офиса си. Работеше като ръководител на отдела за качество и продажби в компания, внасяща на едро зърнени храни от Америка. Докато сядаше в офиса му, инспекторът, който не беше вкусвал американски зърнени храни през живота си, се запита какви ли задължения имаше един ръководител на отдел за качество и продажби. Не го попита, разбира се. Младоженецът носеше добре изгладена бяла риза и дебели тиранти, а ръкавите му бяха запретнати нагоре, сякаш управлението на качеството изискваше неимоверни физически усилия. Беше среден на ръст, леко закръглен и с тънка ивица брада около дебелите си устни. Името му бе Виго.
— Нямам новини от Диса — каза припряно Виго и седна срещу Ерлендур.
— Нещо, което казахте, ли я…
— Всички мислят така — прекъсна го младоженецът. — Мислят, че вината е моя. Това е най-лошото. Ужасно!
— Забелязахте ли нещо необичайно, преди да избяга? Нещо да я е разстроило?
— Всички просто се забавляваха. Знаете как е на сватба.
— Не, не знам.
— Все някога сте били на сватба, нали?
— Веднъж. Но беше отдавна.
— Дойде време за първия танц. Речите бяха свършили и приятелките на Диса бяха организирали забавление — акордеонистът бе дошъл и ние трябваше да изтанцуваме първия танц. Седях на нашата маса и всички започнаха да се оглеждат за Диса, но нея я нямаше.
— Къде я видяхте за последно?
— Седяхме заедно и тя каза, че отива до тоалетната.
