Скоро в сградата не остана никой, освен Ерлендур и Сигурдур Оли. Кръвта по килима беше почерняла. Пепелникът беше взет като улика, моливът и тетрадката — също. С други думи, изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило. Детективът отиде да огледа кабинета и коридора към спалнята, а инспекторът се разходи из хола. Сложиха бели гумени ръкавици. По стените на дневната висяха евтини постери в рамки. На лавицата за книги имаше преводни трилъри и книги с тънки корици от читателски клуб — някои прочетени, а други очевидно недокосвани. Липсваха томове с твърди корици. Ерлендур се наведе почти до земята, за да прочете заглавията на най-долния ред, но намери само едно познато — „Лолита“ от Набоков, с тънки корици. Взе я от рафта. Беше английско издание и си личеше, че бе прочетено.
Полицаят остави книгата на мястото й и отиде до бюрото. Бюрото беше в „Г“-образна форма и заемаше единия ъгъл на хола. Нов, модерен стол стоеше до него, с пластмасова подложка отдолу, за да не повреди килима. Писалището изглеждаше много по-старо от стола. Под широкия му работен плот имаше по четири чекмеджета от двете страни и едно голямо в средата, общо девет. На по-малкия плот бе разположен седемнайсетинчов монитор и подвижна дъска за клавиатура, прибрана отдолу. Кутията на компютъра стоеше на пода. Всички чекмеджета бяха заключени.
Сигурдур Оли претърси гардероба в спалнята. Дрехите бяха добре сортирани — чорапи в едното чекмедже, бельо в другото, панталони и пуловери отделно. На закачалките висяха няколко ризи и три костюма — находки от ерата на диското, помисли си детективът, кафяви, на големи райета. Най-долу бяха наредени обувките. Чаршафите бяха в най-горното чекмедже. Мъжът бе оправил леглото си, преди посетителят му да пристигне. Бяло одеяло покриваше юргана и възглавницата, а самият креват беше единичен.
На нощното шкафче имаше часовник с аларма и две книги, едната от които интервюта с известен политик, а другата — албум с фотографии на шведска марка камиони. В чекмеджето се намираха лекарства, медицински спирт, приспивателни, „Панадол“ и малко бурканче с вазелин.
— Да забеляза ключове? — обади се Ерлендур, който бе застанал на вратата на спалнята.
— Не. Ключове за врата ли имаш предвид?
— Не, за бюрото.
Инспекторът влезе в кабинета и оттам — в кухнята. Започна да отваря чекмеджетата и шкафовете, но не намери нищо; само прибори за хранене, чаши, черпаци и чинии. Нямаше и следа от ключове. Отиде до закачалката до вратата и се разрови из палтата, ала в тях имаше само малка черна торбичка с връзка ключове и няколко монети в нея. Две по-малки ключета висяха наред с другите ключове за входната врата, апартамента и стаите. Ерлендур се опита да отвори с тях чекмеджетата на бюрото и видя, че едното отключва всичките девет.
Издърпа първо голямото чекмедже в средата на бюрото. То съдържаше основно сметки — за телефон, за ток, за отопление, извлечения от кредитни карти и абонамент за вестник. Долните две вляво бяха празни, а в това отгоре имаше данъчни формуляри и фишове от заплата. В най-горното чекмедже имаше албум със снимки. Все черно-бели, стари фотографии на едни и същи хора от различни години — на някои позираха в хола в Нордурмири, а на други бяха на пикници сред брези и водопада Гулфос. Инспекторът забеляза две снимки, за които предположи, че са на убития мъж. Бяха от неговата младост; по-скорошни не се виждаха.
Започна да издърпва чекмеджетата от дясната страна. Горните две бяха празни. В третото откри тесте карти, сгъваем шах и стара мастилница.
Намери фотографията под най-долното чекмедже.
Докато го затваряше, Ерлендур чу слабо шумолене отвътре. Когато отново го отвори и затвори, шумоленето се повтори. Явно чекмеджето се опираше в нещо. Полицаят въздъхна, приклекна и погледна вътре, но не видя нищо. Накрая затвори чекмеджето, ала звукът пак се появи. Коленичи на пода, издърпа го и забеляза, че вътре има нещо. Протегна се и го взе.
Беше малка черно-бяла снимка на гроб, направена през зимата в гробище, което не можеше да разпознае. Имаше надгробна плоча и по-голяма част от надписа се виждаше съвсем ясно. Името отгоре беше женско — „Аудур“ — ала нямаше фамилия. Ерлендур не можеше да види ясно датите, затова бръкна в джоба на якето си, взе очилата, сложи ги и доближи снимката до очите си. „1964-1968“. Надгробният надпис обаче почти не се виждаше, понеже буквите бяха малки и не можеха да се прочетат. Инспекторът издуха внимателно прахта от снимката.
Момичето е било едва на четири години, когато е починало.
Погледна навън. Есенният дъжд блъскаше по стъклата на прозорците. Бе едва средата на деня, а небето вече бе забулено в мрак.
