— Няма никакъв смисъл в това да ходиш на танци и да флиртуваш с мъж, а после да спреш по средата. Просто няма смисъл — рече той.
По това време тя вече хлипаше, а накрая отвори чантата си, извади найлонов плик и му го подаде. Полицаят разтвори плика и извади оттам разкъсаното й бельо…
Рунар пусна греблото и се опита да заобиколи Ерлендур, но инспекторът му препречи пътя и го прикова до стената на къщата. Двамата се гледаха очи в очи.
— Дала ти е доказателство! Единственото доказателство, което е имала. Била е сигурна, че Холберг е оставил някакви следи…
— Не ми е давала нищо! — изсъска Рунар. — Остави ме на мира!
— Дала ти е чифт бикини.
— Излъгала е!
— Трябвало е на момента да те уволнят, жалък гаден звяр!
Отвратен, Ерлендур се отдръпна бавно от грохналия старец, който стоеше притиснат до стената.
— Само й показах какво да очаква, ако повдигне обвинение — сякаш изписка той. — Направих й услуга. В съда се смеят на такива случаи.
Инспекторът се обърна и си тръгна, замислен как Господ, ако изобщо съществуваше, можеше да позволи на някой като Рунар да доживее до стари години, а да отнеме живота на едно четиригодишно момиченце.
Смяташе да се върне и да се види отново със сестрата на Колбрун, но първо се отби в библиотеката на Кефлавик. Разходи се между рафтовете, разгледа заглавията на книгите и накрая намери Библията. Познаваше добре тази книга. Отвори на Псалмите, намери номер шейсет и четири и прочете стиха, който бе изписан на паметната плоча: „Опази живота ми от страх от враговете мои“.
Не се бе излъгал. Епитафията бе продължение на първия стих от Псалма. Ерлендур го препрочете няколко пъти, като замислено проследяваше с пръст редовете и тихичко повтаряше изречението, застанал сам до лавицата.
Първият стих от Псалма беше молба към бога. Ерлендур чу безмълвния вопъл на жената през всичките тези години.
„Чуй гласа ми, о, Боже, докато се моля.“
Ерлендур спря колата си пред бялата къща от гофрирана ламарина и изключи двигателя. Остана вътре, докато допуши цигарата си. Опитваше се да откаже пушенето и бе намалил цигарите до пет в спокойните дни. Тази беше осмата му за днес, а още нямаше три следобед.
Инспекторът излезе от автомобила, изкачи стълбите пред къщата и позвъни на звънеца. Изчака няколко минути, но никой не отвори. Позвъни отново. Никакъв резултат. Тогава надзърна вътре през прозореца и видя, че до вратата има зелено палто, чадър и обувки. Мъжът пак натисна звънеца и се качи на последното стъпало, за да се скрие от дъжда. Изведнъж вратата се отвори и Елин го изгледа навъсено отвътре.
— Не чухте ли да ме оставите на мира! Вървете си! Махайте се! — Тя се опита да затръшне вратата, но Ерлендур й попречи с крак.
— Не всички сме като Рунар — рече той. — Разбрах, че не се е отнесъл както трябва със сестра ви. Отидох и говорих с него. Това, което е направил, е непростимо, но вече не може да се поправи. Един грохнал старец никога няма да разбере грешката си.
— Оставете ме на мира!
— Налага се да говоря с вас. Ако не успея по този начин, ще бъда принуден да ви отведа за разпит. Искам да го избегна.
Инспекторът извади снимката на гробището от джоба си и я пъхна през процепа на вратата.
— Намерих тази снимка в апартамента на Холберг — каза той.
Елин не отговори. Измина дълго време. Ерлендур продължаваше да държи фотографията през открехнатата врата и не виждаше жената, която все още затискаше вратата отвътре. Изведнъж полицаят усети как натискът върху крака му отслабва и сестрата взима снимката. Скоро вратата се отвори. Жената се скри в къщата, а инспекторът влезе в преддверието и внимателно затвори вратата след себе си.
Елин бе изчезнала в малка гостна и Ерлендур се зачуди дали все пак не трябваше да свали мокрите си обувки. Накрая ги избърса в стелката и последва жената в гостната, минавайки покрай спретната кухня и кабинет. По стените на гостната висяха картини и бродерии в златисти рамки, а в единия й ъгъл стоеше електрически орган.
— Виждали ли сте тази снимка? — попита полицаят.
— Да, виждала съм я и преди — отговори тя.
— Сестра ви имаше ли някакви контакти с Холберг след… инцидента?
— Не, никакви, доколкото знам. Как ли пък не!
— Не е ли направила кръвен тест, за да установи дали той е бащата?
— Защо да го прави?
— Би потвърдило показанията й. Че е била изнасилена.
Елин вдигна поглед от снимката, загледа се в детектива за няколко секунди и каза:
— Вие всички сте еднакви. Твърде мързеливи сте, за да свършите каквото и да било.
— Така ли мислите?
— Не разгледахте ли случая?
— Мислех, че знам основните детайли.
— Холберг не отрече, че са имали полов контакт. Беше хитър. Отрече, че е било изнасилване. Каза, че сестра ми го е искала. Твърдеше, че тя го е съблазнила и го е поканила да отидат в дома й. Това беше много силен аргумент. Че Колбрун е правила секс с него по собствена воля. Правеше се на невинен. Невинен, това животно!
— Но…
— Колбрун не желаеше да докаже бащинството. Не искаше Холберг да има нищо общо с нейното дете. Дори и да го беше направила, това нямаше да промени нищо по случая и кръвният тест щеше да бъде безполезен.
