Елин бавно се изправи и включи слабата старомодна лампа в коридора на път за кухнята. Ерлендур чу пускане на кран, след малко в някакъв съд бе налята вода, а после бе отворена тенекиена кутия и се разнесе аромат на кафе. Инспекторът се изправи и започна да разглежда картините по стените. Някои бяха нарисувани с молив, а други с боя. Имаше пастел на дете, поставен в черна рамка. Накрая детективът намери това, което търсеше. Две снимки, направени вероятно през две години. Снимки на Аудур.
По-старата фотография бе правена в студио. Черно-бяла. Момиченцето не беше на повече от годинка, седеше на голяма възглавница и бе облечено в хубава рокличка, с панделка в косата и дрънкалка в едната ръчичка. Бе обърната леко встрани от фотографа и се усмихваше, а отдолу се подаваха четири малки зъбчета. На другата снимка Аудур бе приблизително на три години. Ерлендур реши, че бе правена от майка й. Оцветена снимка. Детето бе застанало между храсти, а точно отгоре му падаха слънчеви лъчи. Носеше дебел червен пуловер и малка поличка, бели чорапки и черни обувки с блестящи катарами. Гледаше право в апарата. Изражението й бе сериозно. Вероятно не е искала да се усмихне за снимката, помисли си той.
— Колбрун така и не преживя загубата й — обади се Елин, застанала на вратата на гостната.
— Това сигурно е най-ужасното нещо, което може да се случи на някого — каза Ерлендур и пое чашата с кафе.
Жената отново седна на дивана със своята чаша, а полицаят се разположи срещу нея и отпи от кафето си.
— Запалете цигара, ако искате — предложи му тя.
— Опитвам се да ги откажа — отвърна Ерлендур, стараейки се думите му да не звучат като оправдание.
Мисълта за болката в гърдите пробяга в съзнанието му, но все пак извади смачкан пакет цигари от джоба си и взе една от тях. Деветата му цигара за деня. Елин сложи пепелник пред него.
— Господ се смили над нея и тя не се мъчи дълго — рече тя. — Започна да чувства болки в главата си. Сякаш имаше главоболие, но докторът, който я преглеждаше, твърдеше, че е детска мигрена. Даваше й някакви хапчета, но те не помогнаха. Не беше добър лекар. Колбрун ми каза, че дъхът му миришел на алкохол и че това я тревожи. А после всичко стана ненадейно. Състоянието на Аудур внезапно се влоши. Споменаха за рак на кожата, който докторът е трябвало да забележи. Имало петна. В болницата ги нарекоха
Елин се умълча за момент.
— Както ви казах, след това Колбрун вече не беше същата — въздъхна тя. — Не мисля, че някой е способен да преодолее такава трагедия.
— Направиха ли аутопсия на Аудур? — попита Ерлендур и си представи как малкото телце, осветено от флуоресцентни лампи, лежи върху студена стоманена маса с Y-образен разрез на гърдите си.
— Колбрун не би одобрила това — обясни събеседничката му, — но нямаше думата. Поболя се от мъка, щом разбра, че са отваряли Аудур. Никого не искаше да чуе. Не можеше да понесе мисълта, че са разрязали момиченцето й. Но детето бе мъртво и нищо не можеше да промени това. Аутопсията потвърди диагнозата. Откриха злокачествен тумор в мозъка.
— А какво се случи със сестра ви?
— Самоуби се три години по-късно. Изпадна в болезнена депресия и имаше нужда от медицински грижи. Прекара известно време в психиатрията в Рейкявик, а после се върна в Кефлавик. Грижех се за нея ден след ден, но тя сякаш бе мъртва. Нямаше воля за живот. Аудур бе донесла радост в живота й след онази отвратителна случка, а сега нея я нямаше.
Елин погледна Ерлендур.
— Сигурно се питате как го е направила?
Той не отговори.
— Влязла в банята и прерязала вените на двете си ръце. Купила бръснарски ножчета, за да се самоубие.
Жената замълча и мракът в дневната ги обгърна.
— Знаете ли какво изниква в ума ми, когато говоря за самоубийството? Не е кръвта в банята. Не е и споменът за сестра ми, която лежи в кървавата вода. Нито разрязаните вени. Представям си единствено как Колбрун влиза в магазина и купува ножчетата. Дала е пари на продавача! Платила е за тях!
Елин замълча.
— Не е ли странно как работи мозъкът ни? — попита тя, сякаш въпросът бе отправен към самата нея.
Ерлендур не знаеше какво да отговори.
— Аз я намерих — продължи жената. — Беше го нагласила. Обади ми се и ме помоли да я навестя същата вечер. Поговорихме малко по телефона. Винаги имах едно наум заради депресията й, но тя сякаш бе изплувала от дъното. Сякаш мъглата се бе разредила. Звучеше тъй, сякаш можеше отново да заживее живота си. В гласа й нямаше никакъв намек, че вечерта смята да се самоубие. Напротив. Говорихме за бъдещето. Решихме заедно да тръгнем на пътешествие. Когато я открих, на лицето й бе изписан покой, какъвто не бях виждала там от години. Но аз знаех, че не се бе примирила нито за миг и душата й не бе намерила покой.
— Трябва да ви попитам само още нещо, а после ще ви оставя — каза Ерлендур. — Отговорът ви е изключително важен.
— Какво е то?
