Когато Ерлендур се върна вкъщи, не завари Ева Линд в апартамента. Опита се да последва съвета й да не се притеснява къде е, дали ще се прибере и в какво състояние ще бъде, ако се прибере. Беше се отбил в едно заведение за бързо хранене и бе взел оттам пържено пиле за вечеря. Остави плика на един стол и тъкмо сваляше палтото си, когато усети апетитния аромат на сготвена храна. Не бе усещал този аромат в кухнята си от доста дълго време. Обичайното му меню се състоеше от хамбургери, пържено пиле, полуфабрикати, варени овнешки главички и извара — все безвкусни ястия, които притопляше в микровълновата. Не помнеше кога за последно си бе приготвял нормална вечеря. Не помнеше дори кога за последно му се бе приисквало да сготви.
Той отиде бавно до кухнята, сякаш очакваше да открие натрапник, и видя, че масата бе сложена за двама, и то с красивия сервиз, който съвсем бе забравил, че има. До всяка чиния стоеше чаша за вино на високо столче, бяха сложени кърпи, а червени свещи горяха в два свещника, които Ерлендур не бе виждал преди.
Пристъпи малко по-навътре и видя, че нещо се готви в голяма тенджера. Повдигна капака и отдолу се разкри апетитната гледка на месна яхния. Капчици олио цвърчаха и обливаха парченцата ряпа, картофи, кубчета месо и подправки, и от това нещо се носеше аромат, изпълващ апартамента с миризмата на истинска, домашно приготвена храна. Ерлендур застана над тенджерата и вдиша уханието на задушените зеленчуци и месо.
— Трябваше да изляза за още зеленчуци — обади се Ева Линд от вратата на кухнята.
Инспекторът не я беше чул да влиза. Дъщеря му носеше неговия анорак и държеше в ръка плик с моркови.
— Откъде знаеш да готвиш месна яхния? — попита Ерлендур.
— Мама често я правеше — каза Ева. — Веднъж, когато не злословеше по твой адрес, каза, че месната яхния ти е любимата манджа. После добави, разбира се, че си копеле.
— Била е права и за двете неща — каза полицаят.
Гледаше как дъщеря му реже морковите и ги добавя в тенджерата при другите зеленчуци. Тогава му дойде наум, че това е миг на истински семеен живот, в който беше едновременно тъжен и щастлив. Но не си позволи лукса да се надява, че това щастие ще трае дълго.
— Намерихте ли убиеца? — попита Ева Линд.
— Елиди ти изпраща поздрави — вместо отговор каза Ерлендур.
Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се наслади на отсъствието на зверове като рецидивиста в тази приятна обстановка.
— Елиди? Та той е в „Литла-Храун“! Знае ли коя съм?
— Отрепките, които разпитвам, споменават името ти от време на време — въздъхна инспекторът. — Мислят си, че така ме изкарват от равновесие.
— А така ли е?
— В някои случаи. Като сега с Елиди. Откъде го познаваш? — попита предпазливо Ерлендур.
— Чувала съм разни истории за него. Виждали сме се веднъж преди години. Беше си залепил развалените зъби със синтетично лепило. Не го познавам добре.
— Той е пълен идиот.
Не говориха повече за престъпника. Когато седнаха да вечерят, Ева Линд наля вода в чашите за вино, а баща й яде толкова много, че сетне едва успя да се дотътри до хола. Потъна в дрямка там с дрехите си и спа лошо чак до сутринта.
Този път си спомни по-голямата част от кошмара. Беше същият сън, който го бе посетил предишните нощи, и който всеки път се бе изплъзвал от паметта му на сутринта.
