Стъклен град полностью

Ева Линд му се яви така, както никога преди не я бе виждал — обляна от светлина, идваща отнякъде, но той не знаеше откъде, облечена с красива лятна рокля, стигаща чак до глезените й, с тъмна, дълга до кръста коса — картината бе съвсем ясна и изпълнена с уханието на лято. Дъщеря му закрачи към него, или по-скоро се понесе, помисли си той, защото не виждаше тя да докосва земята, не виждаше нищо наоколо — виждаше само тази ослепителна светлина и Ева Линд в средата й. Тя идваше към него, усмихната широко, и той видя как разтваря ръце, и усети нетърпението си да я прегърне, но дъщеря му не се отпусна в обятията му, а му подаде снимка, след което светлината изчезна, а с нея и Ева Линд, и той остана да държи снимката, която не можеше да бъде друга, освен снимката от гробището. Тогава снимката се съживи и той влезе в нея, погледна към мрачното небе и усети как върху лицето му се излива дъжд, а когато погледна надолу, видя надгробния камък, който се отмести назад, гробът се отвори в нощта и се появи ковчегът. Той се отвори и Ерлендур видя момиченцето в ковчега, срязано през гърдите, и изведнъж детето отвори очи и го погледна, отвори уста и той чу нейните жални вопли от гроба.

Събуди се, дишайки учестено, и остана да се взира в тъмното, докато не събере мислите си. Извика на Ева Линд, но не получи отговор. Отиде до стаята й, ала усети отсъствието й още преди да отвори вратата. Знаеше, че бе излязла.

След като проучиха регистъра на жителите на Хусавик, Елинборг и Сигурдур Оли изготвиха списък от сто седемдесет и шест жени, които бяха потенциални жертви на изнасилване от Холберг. Всичко, с което разполагаха, за да съкратят този списък, бяха думите на Елиди, че било „същата работа“, ето защо използваха годините на Колбрун като отправна точка и включиха всички пет години по-млади и пет години по-възрастни от нея жени. На пръв поглед жените можеха да се разделят на три групи — една четвърт от тях все още живееха в Хусавик, половината се бяха преместили в Рейкявик, а последната четвърт бяха разпръснати из Исландия.

— Навсякъде са — въздъхна Елинборг, гледайки списъка, преди да го подаде на Ерлендур.

Тя забеляза, че възрастният полицай е по-разсеян от обикновено. Брадата му беше на няколко дни, порасналата му коса бе рошава и стърчеше във всички посоки, а костюмът му бе смачкан и развлечен и се нуждаеше от химическо чистене. Елинборг се зачуди дали да отбележи това, но мрачното му изражение я отказа.

— Как спиш тези дни, Ерлендур? — предпазливо попита тя.

— По задник — отвърна той.

— И сега какво? — намеси се Сигурдур Оли. — Ще отидем направо при всяка от жените и ще ги попитаме дали не са били изнасилени преди четиридесет години? Не е ли малко… нетактично?

— Не виждам друг начин. Да започнем с тези, които са се преместили от Хусавик — отговори инспекторът. — Ще започнем да търсим в Рейкявик и междувременно ще се опитаме да съберем допълнителна информация за тази жена. Ако този глупав негодник Елиди не ни лъже, Холберг е казал за нея на Колбрун. Доста вероятно е тя да го е казала на сестра си или на Рунар. Трябва да се върна в Кефлавик.

— Може би има начин да съкратим малко списъка — рече детективът след кратък размисъл.

— Да го съкратим ли? — попита Елинборг. — Как?

— Току-що ми хрумна нещо — оживи се Ерлендур.

— Какво? — стана нетърпелива колежката му.

Днес се бе появила на работа с нова, светлозелена рокля, на която, изглежда, никой не обърна внимание.

— Роднинска връзка, наследственост и болест — започна възрастният полицай.

— Дотук добре — каза Сигурдур Оли.