— Исках да спра това отвратително оскверняване — промълви Елин на пастора.
Чувстваше се някак облекчен, че жената се успокои. Отиде при нея, а Сигурдур Оли го последва.
— Никога няма да ви простя това, което сторихте — обърна се сестрата на Колбрун към Ерлендур. Пасторът стоеше зад нея. — Никога!
— Разбирам ви — отвърна полицаят, — но разследването е по-важно.
— Разследването ли? Да върви по дяволите вашето разследване! — извика Елин. — Къде отнасяте тялото?
— В Рейкявик.
— Кога ще го върнете?
— След два дни.
— Погледнеше какво сте направили с гроба й! — промълви объркано жената, сякаш още не можеше да приеме случилото се, след което заобиколи Ерлендур и отиде при отворения гроб, вазата с цветя и онова, което бе останало от оградката.
Инспекторът реши да й каже за бележката, която бяха намерили в апартамента на Холберг.
— В дома на Холберг имаше оставена бележка — тръгна след нея той. — Не можехме да разберем смисъла й, преди да узнаем за Аудур и да разговаряме с лекаря й. Исландските убийци обикновено оставят след себе си само бъркотия, но този, който е убил Холберг, е искал да ни даде нещо, над което да си поблъскаме главите. Когато докторът спомена за вероятно наследствено заболяване, посланието в бележката изведнъж придоби смисъл, а казаното от Елиди в затвора го потвърди. Холберг не е имал живи роднини. Имал е сестра, която е умряла на девет години. Сигурдур Оли — той посочи колегата си — намери медицинските й доклади и Елиди се оказа прав. Също като Аудур, и сестрата на Холберг е умряла от мозъчен тумор.
— Какво искате да кажете? Какво е било посланието? — попита Елин.
Ерлендур се поколеба дали да отговори. Погледна към детектива, който на свой ред отмести очи първо към жената, а после и към инспектора.
— Аз съм той — рече Ерлендур.
— Моля?
— Това е посланието — „Аз съм той“, като последната дума „той“ беше с главни букви.
— Аз съм той — повтори Елин. — Какво означава това?
— Не мога да твърдя със сигурност, но ми се струва, че загатва за връзка помежду им — отговори полицаят. — Може би човекът, който е написал това, се е чувствал по някакъв начин свързан с Холберг. Може да бъде и просто фантазия на някой луд, който дори не го е познавал. Чиста измислица. Заболяването ще ни помогне да разберем. Трябва да открием какво точно е било то.
— За каква връзка намеквате?
— Според нашите данни Холберг не е имал деца. Аудур не носи неговото име. Фамилията й е Колбрунардотир. Но ако Елиди казва истината за това, че Холберг е изнасилил и други жени, освен Колбрун — такива, които не са повдигнали обвинение — вероятността да има и други деца също е голяма. Колбрун може да не е единствената жертва, родила дете от него. Ограничихме търсенето до вероятни жертви в Хусавик, които са родили в определен период, и се надяваме скоро да разполагаме с нещо.
— Защо Хусавик?
— Изглежда предишната жертва на Холберг е била оттам.
— Какво имате предвид под наследствено заболяване? — попита Елин. — Какво заболяване по-точно? То ли е убило Аудур?
— Трябва да вземем проба от Холберг, за да потвърдим версията, че той е баща на Аудур, и да сглобим парченцата. Но ако тази теория е вярна, това е рядко заболяване, предавано по наследство.
— И Аудур го е имала?
— Може да не получим задоволителни резултати, защото е починала отдавна, но ще се опитаме да установим.
Вече бяха стигнали до църквата. Елин и Ерлендур вървяха един до друг, а Сигурдур Оли — зад тях. Сестрата на Колбрун ги бе повела натам. Църквата беше отворена и тримата влязоха вътре. Спряха в преддверието и се загледаха в мрачното есенно време навън.
— Аз мисля, че Холберг е бил баща на Аудур — каза инспекторът. — Всъщност нямам причина да се съмнявам в думите ви, нито пък в тези на сестра ви. Но ни трябва потвърждение. Налага се, от гледна точка на това, че водим полицейско разследване. Ако установим наличието на заболяване, което Аудур е наследила от Холберг, то може да се е предало и другаде. И по всяка вероятност убийството на Холберг ще се окаже свързано с това заболяване.
Никой от тримата не забеляза колата, която бавно потегли по стария път и се отдалечи от гробището с изгасени светлини, почти невидима в тъмното. Когато стигна Сандгерди, колата увеличи скоростта, фаровете светнаха и не след дълго тя настигна вана, който пренасяше тялото. Докато пресичаха Кефлавик, шофьорът спазваше дистанция от две или три коли. Така ги проследи през целия път до Рейкявик.
Щом ванът спря пред моргата на улица „Баронсстигур“, шофьорът паркира на известно разстояние и наблюдава как внесоха ковчега в сградата и затвориха вратите след себе си. После ванът потегли, а жената, която придружаваше ковчега, излезе от моргата и си хвана такси.
Когато всичко приключи, колата се отдалечи.
