Марион Брием отбори вратата. Ерлендур не го бе предупредил, че ще се отбие. На връщане от Сандгерди бе решил да поговори с Марион, преди да се прибере вкъщи. Беше шест часа следобед, но навън беше вече тъмно. Домакинът го покани вътре и помоли да бъде извинен за безпорядъка. Апартаментът беше малък — хол, спалня, баня и кухня — и беше пример за това колко небрежни можеха да станат хората, когато живеят сами. Навсякъде бяха разпилени вестници, списания и книги, килимът бе изтъркан и мръсен, а до кухненската мивка бяха натрупани неизмити чинии. Светлината от настолната лампа едва успяваше да освети тъмната стая. Марион каза на Ерлендур да премести вестниците от един от столовете на пода и да седне там.
— Не ми каза, че си участвал в случая — започна инспекторът.
— Не беше сред големите ми постижения — отвърна Марион и извади цигари от една кутия с малките си, слабички ръце, отправяйки му обичайния си измъчен поглед. Главата му изглеждаше твърде голяма в сравнение с деликатно изваяното му тяло.
Ерлендур отказа поканата за цигара. Знаеше, че домакинът му все още следи интересните случаи и търси информация от колегите, които продължаваха да работят в полицията, като от време на време дори се намесваше в някои от тях.
— Искаш да знаеш повече за Холберг, нали? — попита Марион.
— Както и за приятелите му — отвърна инспекторът и седна, след като премести купчината вестници. — И за Рунар от Кефлавик.
— Старият Рунар от Кефлавик… — въздъхна Марион. — Веднъж щеше да ме убие.
— Вече не е способен да го направи — превърнал се е в истинска развалина.
— Значи сте се срещнали. Той има рак, знаеше ли? Въпрос по-скоро на седмици, отколкото на месеци.
— Не, не знаех — отвърна Ерлендур и си представи изпитото, скулесто лице на Рунар. Как носът му течеше, докато събираше шумата в градината.
— Имаше изключително могъщи приятели в министерството. Затова се задържа. Препоръчах да бъде уволнен. Но той получи само предупреждение.
— Спомняш ли си Колбрун?
— Най-окаяната жертва, която някога съм виждал — рече Марион. — Не я познавах добре, но знам, че не би излъгала за нищо. Тя повдигна обвиненията срещу Холберг и описа отношението на Рунар към нея, както сам знаеш. В случая с Рунар трябваше да реша между неговата и нейната дума, но показанията й бяха убедителни. Не е трябвало да я отпраща, със или без бельото. Холберг я беше изнасилил. Това беше очевидно. Изправих ги един срещу друг, Холберг и Колбрун. И нямаше никакво съмнение.
— Изправил си ги един срещу друг?
— Беше грешка. Мислех си, че ще помогне. Бедната жена.
— Как го направи?
— Постарах се да изглежда като съвпадение, като случайност. Не осъзнавах… Не би трябвало да ти казвам всичко това. Бях стигнал до задънена улица в разследването. Тя твърдеше едно, а той казваше съвсем друго. Повиках и двамата по едно и също време, за да се срещнат.
— Какво стана?
— Колбрун изпадна в истерия и се наложи да повикаме лекар. Не бях виждал такова нещо преди, а и след това…
— Ами той?
— Само стоеше и се хилеше нагло.
Ерлендур замълча за момент.
— Мислиш ли, че детето е било негово?
Марион сви рамене.
— Колбрун твърдеше така докрая.
— Казвала ли ти е някога за друга жена, изнасилена от Холберг?
— Имало е и друга ли?
Инспекторът повтори това, което Елиди му беше казал, и описа в основни линии цялото разследване. Марион Брием седеше и пушеше цигарата си, докато слушаше. Гледаше втренчено госта си с малките си, будни и проницателни очи. Никога нищо не им убягваше. В момента сканираха един уморен мъж на средна възраст с тъмни кръгове под очите, неколкодневна брада, дебели рошави вежди, гъста, несресана червеникавокафява коса, здрави зъби, които понякога лъсваха зад бледите му устни, и уморен взор, който бе станал свидетел на най-черната утайка от човешката тиня. Очите на Марион Брием бяха пълни със съжаление, съзирайки собственото си „аз“ в инспектора.
Ерлендур беше под ръководството на Брием, когато постъпи в Службата, и дължеше на него всичко, което бе научил в тези първи години. Също като Ерлендур, и Марион не беше станал старши следовател и винаги бе работил по рутинни разследвания, но имаше огромен опит. Притежаваше безпогрешна памет, която се бе запазила с годините. Всичко видяно и чуто биваше категоризирано, записано и съхранено в безграничното пространство в мозъка му и след време изникваше без никакви усилия. Брием можеше да си спомни стари случаи с най-малки подробности и беше източник на мъдрост за всяка сфера от исландската криминология. Способността му за дедукция и логическо мислене бе поразителна.
Като колега Марион Брием беше твърде педантично, стриктно и непоносимо дърто копеле, както веднъж Ерлендур го бе описал на Ева Линд, когато бе станало въпрос за него. Години наред в отношенията със стария му наставник зееше голяма пропаст и двамата бяха стигнали дотам, че едва си обелваха дума. Ерлендур чувстваше, че е разочаровал Марион по някакъв необясним за него начин. Когато започна да си мисли, че това е станало прекалено очевидно, за негово облекчение наставникът му внезапно се пенсионира.
