След като Брием напусна работа, отношенията им сякаш се нормализираха. Напрежението отслабна и съревнованието малко или много изчезна.
— Ето защо ми хрумна да се отбия и да видя какво си спомняш за Холберг, Елиди и Гретар — рече накрая Ерлендур.
— Не се надяваш, че ще намериш Гретар след всичките тези години, нали? — попита Марион и инспекторът забеляза угриженост в изражението му.
— Колко далече стигна с него?
— Докъде да стигна, след като случаят не беше от първостепенна важност? — разпери ръце домакинът. Инспекторът се зарадва за миг, долавяйки нотка на извинение. — Вероятно е изчезнал през почивните дни на националния фестивал в Тингвелир. Говорих с майка му и приятелите му, с Елиди и Холберг, с всичките му колеги. Гретар работеше в Аймскип като хамалин. Всички си мислеха, че е паднал в морето. Казаха, че ако се е запилял в някой трюм, със сигурност щели да го намерят.
— Къде са били Холберг и Елиди, когато Гретар е изчезнал? Спомняш ли си?
— И двамата казаха, че са били на фестивала, и ние го потвърдихме. Но, разбира се, точното време на изчезването му беше неясно. Никой не го бе виждал от две седмици, когато майка му ни се обади. Да не би да имаш идея? Нова следа ли си намерил?
— Не — отвърна Ерлендур. — Не го търся. Стига да не се е появил от нищото и да е убил стария си приятел Холберг, може да си стои в неизвестност колкото си иска. Опитвам се да разбера що за птици са били Холберг, Елиди и Гретар.
— Бяха отрепки. И тримата. Познаваш Елиди, а Гретар не падаше по-долу от него. Но беше страхливец. Имах си работа с него по повод една кражба — началото на жалка и мизерна престъпна кариера. Работеха заедно на пристанището и на фара. Така се бяха запознали. Елиди беше безмозъчният садист. Сбиваше се при всяка възможност и нападаше по-слабите. Едва ли се е променил. Холберг беше главатарят. Най-умният от тях. Отърва се лесно за случая с Колбрун. Когато навремето взех да разпитвам за него, хората отказваха да говорят. Гретар просто се беше лепнал за тях. Беше страхлив и несамоуверен, но имах усещането, че е от тихите дълбоки води.
— Рунар и Холберг познавали ли са се отпреди?
— Не мисля.
— Още не сме го обявили публично — каза Ерлендур, — но намерихме бележка върху тялото.
— Каква бележка?
— Убиецът е написал „Аз съм той“ на лист хартия и го е оставил Върху Холберг.
— Аз съм той, така ли?
— Не предполага ли това, че са били роднини?
— Освен ако не е месиански комплекс. Религиозен маниак.
— Според мен по-скоро става въпрос за роднинска връзка.
— „Аз съм той?“ Какво е искал да каже с това? Какъв е смисълът?
— Ще ми се да знаех — отвърна инспекторът.
Ерлендур се изправи и сложи шапката си с думите, че трябва да се прибира. Марион попита как е Ева Линд, а баща й отвърна, че се справя с проблемите си, без да спомене нищо друго. Брием го изпрати до вратата и двамата си стиснаха ръцете. Докато инспекторът слизаше по стълбите, домакинът му изведнъж извика:
— Ерлендур! Почакай, Ерлендур!
Полицаят се обърна и погледна към Марион, който стоеше на входната врата. Забеляза как годините са оставили своя белег върху респектиращия му някога вид, как леко прегърбените рамене са заличили достойнството му, а сбръчканото му лице носи белезите на нелек житейски път. Отдавна не бе идвал тук и се замисли как времето променя хората.
— Не позволявай нищо, което откриеш за Холберг, да ти се отрази! — посъветва го Брием. — Не му позволявай да убие у теб нещо, от което не си решил и бездруго да се освободиш. Не му позволявай да спечели. Това е всичко, което исках да ти кажа.
Ерлендур стоеше под дъжда, несигурен какво точно означава този съвет. Марион му кимна за довиждане.
— Каква беше кражбата?
— Коя кражба? — попита Брием, като отново отвори вратата.
— Която Гретар е извършил. Какво е обрал?
— Едно фото. Имаше нещо като мания за снимки. Постоянно снимаше.
По-късно вечерта двама мъже, облечени с кожени якета и черни кожени ботуши, завързани с връзки до прасците, почукаха на вратата на Ерлендур и прекъснаха почивката му във фотьойла. Той се бе прибрал вкъщи и бе позвънил на Ева Линд, ала не получи отговор. Тогава бе седнал да изяде порциите пиле, върху които бе седнал предишната вечер, заспивайки във фотьойла. Двамата мъже търсеха Ева Линд. Инспекторът никога не ги бе виждал, както не бе виждал и дъщеря си, откакто му сготви вкусната месна яхния.
Физиономиите им бяха безмилостни, когато попитаха Ерлендур къде могат да я намерят, и се опитаха да надникнат в апартамента, без да се притесняват от присъствието му. Полицаят ги попита защо я търсят. Двамата решиха, че дъртият мръсник я крие вътре. Баща й искаше да узнае дали им дължи пари. „Гледай си работата“, отвърнаха му те. Той им каза да вървят по дяволите. Те на свой ред — „Майната ти“. Ерлендур тъкмо се канеше да затвори вратата, когато единият я препречи с крак.
— Дъщеря ти е шибана кучка! — извика. Носеше кожени панталони.
Ерлендур въздъхна. Какъв дълъг и отегчителен ден.
Чу как капачката на коляното изпука и се строши, а вратата се затръшна с такава сила, че горните панти изхвърчаха от рамката.
