Стъклени къщи полностью

— Не искам да се замесваш в това — каза Майкъл. С периферното си зрение Клеър видя как той се протегна и хвана Ева за ръката.

— Шейн е замесен. Клеър е замесена. Хей, дори ти се намеси. — Ева сви рамене. — Знаеш колко мразя да ме изолират. Освен това, ако има как да си го върна на Брандън, аз съм изцяло „за“. Пичът има нужда от едно хубаво пробождане с остър кол.

Те все още се държаха за ръце. Клеър се прокашля и Майкъл пръв пусна Ева.

— Какво? Какво искат?

Ева се ухили.

— Ооо, ще ти хареса — каза тя. — Искат една книга. И не се сещам за друг, който би се справил по-добре с търсенето й от такава любителка на книгите като теб.

В Морганвил имаше доста правила, за които Клеър никога не би предположила. Едно от тях бе кръводаряването… и тя се чудеше как Майкъл се измъква, без да си плаща данъка. Не би могъл да го плати, нали? След като не можеше да напуска къщата…

Седна с кръстосани крака на пода и върху лист хартия, откъснат от някаква тетрадка дневник написа заглавие, което гласеше: Плюсове за вампирите. В тази колонка записа „кръводаряване“, „защита“, „услуги“, „сделки“.

— Ох, запиши и полицейския час — каза Ева.

— Има полицейски час?

— О, да, разбира се. С изключение на университета. Не ги интересува дали студентите скитосват по цяла нощ, защото, сещаш се… — Ева имитира забиване на кучешките зъби в шията. Клеър преглътна и кимна. — Но за местните? О, да.

— Как така за тях това е плюс?

— Не трябва да се замислят кого могат и кого не бива да хапят. Ако се мотаеш навън, значи си вечеря.

Тя записа „полицейски час“. После обърна страницата и написа: Минуси за вампирите.

— От какво се страхуват? — попита тя.

— Не мисля, че сме изчерпали плюсовете — каза Майкъл. Той седна на пода до двете момичета… е, по-близо до Ева, забеляза Клеър. — Вероятно доста неща не си записала.

— Ей, недей да я депресираш още повече — скастри го Ева. — Не всичко е толкова мрачно. Очевидно не харесват дневната светлина…

Клеър го записа.

— И чесън, сребро… ъъ, светена вода…

— Сигурна ли си в това? — попита Майкъл. — Винаги съм мислил, че се преструват за тези неща, просто за всеки случай.

— Защо да го правят?

Клеър отговори, без да вдига поглед:

— Защото така е по-лесно да скрият това, което наистина би могло да ги нарани. Записвам го все пак, но може да не е вярно.

— За огъня е сигурно — каза Майкъл. — Когато бях дете, веднъж видях вампир да умира. Беше при една от сделките за отмъщение.

Ева си пое дълбоко въздух.

— А, да. Спомням си, че съм чувала за това. Том Съливан.

Клеър попита с широко отворени очи:

— Вампирът си е имал име?

— Не вампирът — обясни Майкъл. — Човекът, който го уби. Томи Съливан. Той бе нещо като неудачник, пиеше много, което не е толкова необичайно по тия места. Имаше дъщеричка. Тя почина. Той обвини вампирите, затова заля единия с газ и го подпали, както си седеше в средата на ресторанта.

— И ти си видял това? — попита Клеър. — На колко години си бил?

— В Морганвил порастваш бързо. Въпросът е там, че следващата нощ имаше процес. Томи нямаше големи шансове. Бе мъртъв преди зазоряване. Но… огънят върши работа. Само да не те хванат.

Клеър записа „огън“.

— Ами коловете?

— Виждала си Брандън — каза Ева. — Нима искаш да опиташ да го приближиш достатъчно, за да го прободеш? Аз не бих искала.

— Но вършат ли работа?

— Предполагам, да. Вампирите дори не одобряват да имаме огради с колове или градински колове. Когато купуваш дърва, трябва да попълниш формуляр.

Клеър го записа.

— Кръстове?

— Определено.

— Защо?

— Защото те са зли, бездушни, кръвосмучещи демони!

— Като учителя ми по физическо в шести клас, но той не се страхуваше от кръстове.

— Много смешно — каза Ева по начин, който показваше точно обратното. — Защото почти не са останали църкви, и доколкото знам не можеш да си набавиш кръст, освен ако сам не си направиш. А и тези хора са израснали — не е ли странно, че и те са били деца, а после са пораснали? — когато религията е била нещо, с което не се занимаваш само в неделя, а е била част от самия теб, всяка минута, всеки ден, и Господ винаги е бил готов да накаже лошите.

— Недей — промърмори Майкъл. — Господ отсъства по тия места.

— Не искам да обидя Големия шеф горе на небето, Майкъл, но той се е изпарил — рязко отговори Ева. — Знаеш ли колко нощи се молих в леглото: Боже, премахни всички лоши хора. И какво? Никакъв резултат. — Майкъл понечи да каже нещо. — И моля те, не ми казвай, че Бог ме обича. Ако Бог ме обичаше, щеше да ми прати билет за автобуса за Остин, така че да зарежа тоя град веднъж завинаги.

Ева звучеше ядосано. Клеър потропваше с молива си по масата, без да ги поглежда.

— Как пречат на хората да напускат града? — попита тя.

— Не пречат. Някои хора заминават. Искам да кажа, Шейн замина — каза Майкъл. — Мисля, че въпросът е как пречат на хората да разкажат за тях. И това му е странното.

— Кое това? — Клеър промърмори, а Ева се засмя.