Призори стигнахме до северния бряг на река Равати. Шравасти се намира на южния й бряг. Бавната, мътна, полупресъхнала от знойното слънце река точно на това място прави широк завой, поради което Шравасти има формата на полумесец. По суша е заобиколен от висока тухлена стена с внушителни наблюдателни кули. Откъм реката има всевъзможни кейове, пристани и складове; царува безредие, типично за всяко индийско речно пристанище. Полуразрушена дървена ограда отделя пристанището от същинския град. Очевидно жителите му не се страхуват, че ще бъдат нападнати откъм реката. В страна без мостове и бойни кораби водата е чудесно укрепление. Със задоволство отбелязах, че Великият цар може да превземе Шравасти за един ден. На утринната светлина високите кули на Шравасти приличаха на разцъфнали рози. Не бе нужно керванът да прекосява реката, тъй като щеше да продължи на север към Таксила. Затова се сбогувах с хората от мисията, като изключим личната ми стража и безценния за мен Карака.
Докато ни превозваха през реката, започнах донякъде да осмислям всички онези будистки и джайнистки представи за реки и фериботи, за прекосяване и далечни брегове. Всъщност по средата на реката, когато видях колко бързо се смалява керванът на северния бряг, а в същото време стените, кулите и храмовете на града се уголемяват, пред мен ясно изникна онази символична картина, която се бе опитал да ми внуши принц Джета. Докато приближавахме града, в който живееше Златният, изпитах чувството, че самият аз съм част от тази картина. На брега зад мен оставаше познатият, обикновен живот. Реката бе водовъртежът на живота, в който човек лесно може да се удави. Пред мен се простираше градът Шравасти, или по-скоро „далечният бряг по пътя от раждането към смъртта“, както се изразяват будистите.
В Шравасти очакваха пристигането ми и бях посрещнат от високопоставена делегация. Сам принц Джета ме представи на губернатора и свитата му. Тамошните величия са, общо взето, по-светлокожи и светлооки от магадхан-ските си събратя. Освен това излъчват някаква самоувереност, която рядко се среща в магадханския двор. Друг е въпросът, че цар Пасенади нямаше претенции да е све-товен монарх, нито пък имаше дворцов управител като Варшакара, чиято тайна служба и внезапни арести поддържаха постоянно напрежение. Каквито и да бяха зло-щастията на Кошала като държава, животът на заможните хора в Шравасти — този най-разкошен и пищен от всички градове в света — очевидно бе много приятен.
— Почетните гости обикновено идват от юг и тогава можем да ги посрещнем с много хубава церемония, но тук, на реката…
Губернаторът се извини за стеклата се тълпа от пристанищни работници, рибари и лодкари. Те се блъскаха и напираха към нас и въпреки че една рота от градската стража се опитваше да ги изтласка назад, бързо възвръщаха позициите си. Всички имаха добродушен вид и все пак да потънеш изведнъж в индийската тълпа, заобиколен от тъмнокожа миришеща плът, е само по себе си доста обезпокояващо.
Внезапно кордонът се разкъса и тълпата ни притисна към дървената ограда. Спаси ни само намесата на персийската ми стража, иначе щяхме да бъдем смазани. Тълпата се отдръпна. Тогава губернаторът се провикна и даде заповед да бъдат отворени градските врати. Но вратите останаха затворени. Оказахме се обсадени между придобилата изведнъж хищнически вид тълпа и дървената ограда.
— Така е в Кошала — каза принц Джета, като удари ръката на някакъв крадец, който бе успял да я провре между двама персийски стражи.
— Все пак хората изглеждат… жизнерадостни — отвърнах аз.
— Да, те са наистина необикновено жизнерадостни.
— И са толкова много — добавих аз глупаво.
— Прав си, в Шравасти живеят петдесет и седем хиляди семейства.
През това време губернаторът крещеше с пълно гърло. Даваше някакви заповеди и удряше с юмруци по вратата. Стори ми се, че измина цял цикъл от ведическо-то сътворение, докато дървените порти изскърцаха и се разтвориха. С облекчение видях, че от другата страна стои рoта войници с готови за хвърляне копия. Тълпата се отдръпна и влязохме в Шравасти — по-скоро забързано, отколкото тържествено.
Чакаха ни колесници с впрегнати коне, но аз заявих, че предпочитам да ходя пеш, защото „три дни съм пътувал във волска кола и краката ми са се схванали“. И така, застанал начело на едно малко гневно шествие, минах по цялата дължина на един от четирите прави булеварда, които се събират на керванския площад — за щастие най-късия, Другите три булеварда започват съответно от югозападната, югоизточната и южната градска врата, всяка от които служи за начало или край на керванския път.
