— Ти сам си отговори на въпроса дали светецът се преражда, или не. Въпросът е неуместен. Също като огъня, и светецът изчезва, угасва, защото няма повече какво да гори.
— Да — отговори младежът, — разбирам.
— Може би започваш да разбираш.
Буда насочи поглед към мястото, където седях аз, Струва ми се, че нито веднъж не погледна мен самия,
— Често водим този разговор — каза той. — И аз винаги използувам сравнението с огъня, защото изглежда лесно за разбиране.
Последва дълго мълчание.
— Всичко, подчинено на причинността, е мираж — изрече внезапно Сарипутра.
Последва ново мълчание. Вече не си спомнях нито един от въпросите, които се канех да задам. Като прословутия огън умът ми бе изгаснал.
Принц Джета заговори вместо мен:
— Татхагата, посланикът на Великия персийски цар иска да узнае как е бил сътворен светът?
Буда извърна към мен своите странни, невиждащи очи. После се усмихна.
— Може би самият ти би искал да ми кажеш — рече той и оголи зъби. Бяха пожълтели и обезпокояващо приличаха на дългите зъби на някакво хищно животно.
Нямам представа какво съм му отговорил. Сигурно съм му описал едновременното създаване на доброто и злото. Повторил съм му учението на дядо си. Гледал съм тези негови тесни очи, прицелили се — мисля, че това е най-точната дума — някъде в мен.
Когато свърших, Буда ми отвърна любезно:
— Тъй като никой никога няма да разбере със сигурност дали неговата представа за сътворението е правилна, напълно невъзможно е той да знае дали чуждата представа е неправилна.
И с това приключи единствената важна тема на този свят.
Последва ново мълчание, този път много дълго. Слушах ромоленето на дъжда по сламения покрив, свистенето на вятъра в дърветата, напевните крясъци на маймуните в близкия манастир.
Накрая се сетих за един от многото въпроси, които имах намерение да му задам.
— Кажи ми, Буда, ако животът на този свят е зло, защо тогава съществува светът?
Буда погледна към мен. Мисля, че този път може и да ме е видял, макар че сега всичко наоколо беше обвито в някаква полупризрачна зеленикава светлина, сякаш се бяхме гмурнали в езеро и гледахме под водата.
— Светът е пълен с болка, страдание и зло. Това е първата истина — отвърна Буда. — Разбереш ли тази истина, другите ще станат очевидни. Следваш ли осмо-кратния път…
— … нирваната или ще угаси твоя Аз, или няма да го угаси.
Присъствуващите тихичко ахнаха. Бях прекъснал Буда. Не съжалих, че съм проявил грубост, а продължих в същия дух:
— Моят въпрос е: кой или какво е сътворило света, чийто единствен смисъл според теб е безцелно да причинява болка?
Буда отговори благо:
— Дете мое, нека си представим, че участвуваш в битка. Улучила те е отровна стрела. Боли те. Имаш треска. Страхуваш се от смъртта и… от следващото превъплъщение. Аз съм наблизо и съм отличен хирург. Какво ще поискаш да направя?
— Да извадиш стрелата.
— Веднага?
— Веднага.
— Няма ли да поискаш да узнаеш кой лък я е изстрелял?
— Ще ме интересува и това, разбира се. — Вече усетих накъде отива.
— Но преди да съм извадил стрелата, няма да те вълнува дали стрелецът е бил нисък или висок, воин или роб, красив или грозен?
— Не, но…
— Тогава ето всичко, което ти предлага осмократният път. Да те освободи от болката, която ти причинява стрелата, и да ти даде противоотрова за отровата й, която е този свят.
— Но щом бъде извадена стрелата и се излекувам, може би пак ще поискам да узная чия стрела ме е улучила.
— Ако вярно си следвал пътя, това ще ти се струва несъществено. Ще си разбрал, че този живот е сън, мираж, създаден от Аз-а. И изчезва, щом изчезне Аз-ът.
— Ти си Татхагата, този, който е дошъл и си е отишъл, и е дошъл отново. Когато си тук, си тук, но къде отиваш, когато си отидеш?
— Където отива огънят, когато угасне. Дете мое, нирваната не може да бъде описана с думи. Не се опитвай да хванеш в мрежа от познати изрази онова, което и е, и не е. Накрая самият размисъл върху идеята за нирвана показва, че човекът все още е на близкия бряг на реката. Онези, които са постигнали това състояние, не се опитват да назоват неназовимото. Междувременно нека извадим стрелата. Нека излекуваме плътта. Нека се качим, ако можем, на сала, който тръгва към далечния бряг. Нека следваме средния път[1]. Това ли е правият път?
[1] Осмократния път. В първата от трите проповеди, приписвани на принц Гаумата, в които се излага същността на будисткото учение, Буда разяснява пред петимата аскети, че средният път се постига, като човек се откаже от крайностите: робуваме на чувствени наслади, безполезни стремежи, както и прекомерен аскетизъм, — Б, пр.
В здрача усмивката на Буда едва-едва се виждаше.
— Тъй както пространството на вселената е изпълнено с безброй въртящи се колела на огнени звезди — добави той, — така и мъдростта, която надхвърля този живот, е безмерно дълбока.
— И трудна за възприемане, Татхагата — каза Сарипутра, — дори и за пробудените.
— И тъкмо поради това, Сарипутра, никой не може да я възприеме чрез пробуждане.
Двамата старци избухнаха в смях при тази очевидно позната за тях шега.
