Не си спомням нищо друго от срещата с Буда. Мисля,. че преди да излезем от парка, посетихме манастира. Тогава, струва ми се, за пръв път видях Ананда. Беше дребен човек, посветил живота си на задачата да научи наизуст всичко, което Буда някога е казал или направил.
Спомням си, че попитах принц Джета дали Буда е казал пред мен нещо, което не е казвал хиляди пъти преди това.
— Не. Винаги използува едни и същи метафори. Единственото ново, поне за мен, бе парадоксът с пробуждането.
— Но за Сарипутра това явно не беше ново.
— Е, Сарипутра го вижда най-често от всички и двамата си разменят неразбираеми за другите шеги. Много се смеят. Не знам на какво. Макар да съм достигнал до състояние, в което мога да се усмихвам на този свят, все още не мога да му се смея.
— Но защо не го вълнува мисълта за сътворението?
— Защото за него тя е без всякакво значение. Върховната задача на човек е да дематериализира Аз-а. За себе си той е успял да стори това. Сега е задвижил колелото на учението си за другите, за да постигнат и те каквото могат. Самият той е дошъл… и си е отишъл.
Демокрит, за разлика от мен, намира тази идея за не толкова неразбираема. Аз мога да възприема представата, че светът се намира в постоянно движение и че това, което ни се струва действителност, е нещо като постоянно променящ се сън и всеки го възприема различно от останалите, както и самият обект се различава от възприятията ни за него. Но липсата на бог, на начало и край, на добро в борба със злото… Накрая липсата на цел прави истините на Буда твърде странни, за да мога да ги възприема.
През последната седмица на дъждовния сезон реката придойде. Жълтите води се надигнаха, заляха пристаните, нахлуха през дървените огради и градът почти потъна под тях.
Притежателите на високи домове, като принц Джета, просто се преместиха на горните етажи. Но хората с едноетажни къщи бяха принудени да се изнесат на покривите. За щастие дворецът бе построен в по-високата част на града и водата в моите покои стигаше само до глезените.
На втория ден от наводнението вечерях с Карака и Фан Чъ. Ненадейно изсвири рог, после отново и отново. Последваха зловещи звуци от ударите на метал в метал. Тъй като в Индия липсата на храна и гражданските вълнения вървят ръка за ръка, единодушно заключихме, че пострадалите от наводнението внезапно са нападнали двореца.
Веднага се запътихме натам, охранявани от персийската стража. Спомням си как дъждът, носен от горещия вятър, биеше право в очите ни. Спомням си колко хлъзгава бе калта под краката ни. И какво бе учудването ни, когато се озовахме пред градината на двореца и установихме, че входът е неохраняван.
С извадени мечове влязохме в преддверието, където водата стигаше до кръста. Наоколо не се виждаше никой, но от други части на сградата долитаха викове. Промъкнахме се навътре и на прага на приемната зала пред очите ни се откри стъписваща гледка. Царската стража се сражаваше помежду си… но много бавно, защото водата затрудняваше движенията им. Докато наблюдавахме тази необикновена, подобна на съновидение битка, вратите на залата се разтвориха и се показаха строени копиеносци, вдигнали оръжие за атака. Стражата в същия миг прибра мечовете си. Боят мълчаливо се прекрати. Цар Пасенади застана безмълвен на прага. Около врата му бе омотана дълга верига, която офицер от собствената му стража държеше с една ръка. В тишината на неподвижната вода ритмичното потракване на царската верига напомняше онази натрапчива музика, на която се наслаждават ведическите богове.
Когато царят мина край нас, аз му се поклоних. Но той не ме видя. Всъщност никой не обърна ни най-малко внимание на персийските пратеници. Щом царят изчезна от погледа ни, прегазих през водата до входа на приемната зала и видях десетина мъртви войници, които плуваха в обагрената с червени струи жълтеникава вода. Сребърният трон в далечния край на залата бе съборен и няколко души се мъчеха да го изправят на пиедестала му. Единият от тях бе Вирудхака.
Вирудхака ме видя и остави другите да се справят с трона. Докато бавно газеше във водата към мен, триеше лицето си с края на мокрото наметало. Спомням си, че ми мина през ум колко нелепо е това негово желание да изтрие лицето си с мокър плат, когато плува в кръв и речна вода.
— Както виждаш, уважаеми посланико, не сме подготвени за церемонии.
Паднах на едно коляно. Бях добил достатъчно добра представа за нещата, тъй че знаех какво се очаква от мен.
— Нека боговете дарят с дълъг живот цар Вирудхака! Карака и Фан Чъ повториха тази благочестива надежда.
Тронът отново се наклони и падна с трясък от пиедестала. Това, общо взето, не бе особено обнадеждаващо като начало на едно царуване.
— Баща ми от години желае да абдикира — каза спокойно Вирудхака. — Тази сутрин изпрати да ме повикат и помоли да му позволя да отхвърли бремето на този свят. Тъй че днес, по негово настояване, като добър син изпълних желанието му и заех мястото му на трона.
