— Имам двама по-малки братя.
Излишно бе да говори повече. Винаги се бе страхувал, че ще бъде изместен не от Артобазан, а от собствените си благородни братя. В края на краищата, когато Дарий стана Велик цар, бяха живи трима от по-големите му братя, баща му и дядо му. Откровено казано, подобна аномалия едва ли ще се повтори в персийската история. Все пак не са малко случаите, когато най-големият син е бил пренебрегван в полза на някой от по-младите си братя — ето например случаят със сегашния ми господар Артаксеркс.
— Трябва да ти намерим персийска жена — смени Ксеркс опасната тема. — Трябва да се ожениш за някоя от сестрите ми.
— Не може. Не съм от Шестте.
— Мисля, че това правило не се отнася за царските дъщери. Ще попитаме блюстителя на закона. — Ксеркс допи последната гарафа вино. Прозя се доволно. — блюстителят на закона ще трябва да намери жена и за онзи индиец… как му беше името?
— Аджаташатру. Ксеркс се засмя.
— Лично ще присъствувам на сватбата му.
— Това ще бъде голяма чест за Магадха.
— Ще присъствувам и на погребението му, още по-голяма чест.
На другия ден отпътувахме от Суза в буря, придружена с градушка. След Индия бях така привикнал към лошо време, че не ми правеше никакво впечатление, но Ксеркс винаги възприемаше лошото време като знак, че небето е разгневено, и все се мъчеше да намери начин да отмъсти на дъжда или на вятъра.
— Какъв смисъл има да си господар на вселената, ако не можеш да отидеш на лов заради една буря?
Мъчех се да му внуша спокойствие, но без особен успех. Един път дори стигнах дотам, че му описах Буда. Четирите благородни истини го разсмяха.
Това ме подразни. Не знам защо. За мен Буда бе смразяваща, дори опасна фигура. Но едва ли може да се открие някакъв недостатък в тези четири благородни истини, които са очевидни.
— Толкова ли са смешни?
— Твоят Буда е смешен. Не знае ли, че желанието да не желаеш нищо също е желание. Истините му не са благородни. Не са дори и истини. Няма друг начин да избягаш от човешката си природа освен чрез смъртта.
Ксеркс принадлежеше изцяло на този свят.
Щом прекосихме веригата от ронливи червеникави пясъчници на югозапад, които са естествената граница на земите около Суза, времето омекна и стана топло; настроението на Ксеркс рязко се подобри. Когато приближихме Вавилон, дори и той не можеше да се оплаче от благосклонността на небето.
Малко преди полунощ бяхме пред градските врати. Стражата тактично поздрави Ксеркс като цар на Вавилон, което всъщност беше неправилно. После големите кедрови врати се разтвориха и влязохме в спящия град. От двете страни на широкия булевард, който води към новия дворец, блещукаха оскъдните огньове на бедняците. Такива огньове има навсякъде, където и да отиде човек на тази земя.
Бях пътешествувал из един свят, който никой в двора не бе виждал и за който дори не бяха чували, затова пред-чувствувах, че завръщането ми ще предизвика доста шум, и да си призная, блазнех се от мисълта, че ще стана център на внимание. Наивно от моя страна. Единственото нещо, което вълнува двора, е самият двор. Отсъствието ми бе останало незабелязано, а завръщането ми не направи никакво впечатление.
Затова пък появяването на Фан Чъ предизвика смях. За щастие това не го смущаваше.
— И те ми изглеждат много особени — заяви той невъзмутимо. — Освен това миришат много лошо, на гра-нясало гхи. Сигурно защото имат толкова много косми по тялото си. Приличат на маймуни.
По телата на жълтите хора от Китай почти няма косми, затова потта им има специфична миризма, която напомня миризмата на варени портокали.
Явих се в първата стая на канцеларията. Там нищо не се бе променило. Изпратиха ме във втората стая, където около същите дълги маси седяха същите евнуси — водеха счетоводството, пишеха писма от името на Великия цар, ръководеха отегчителните дела на империята. Фактът, че се връщам от Индия, ни най-малко не ги интересуваше. Един заместник дворцов управител ми съобщи, че Великият цар вероятно скоро ще ме приеме. Но от друга страна, можело и да не бъде толкова скоро… Мисля си, че тайната на дълговечността на персийския двор е в неговата неизменност.
Лаида също не се бе променила.
— Много си остарял — каза ми тя.
После се прегърнахме. Както обикновено не ми зададе нито един въпрос за самия мен. Не прояви интерес и към Индия.
— Трябва да посетиш стария си приятел Мардоний.
И то веднага. Той безспорно е най-влиятелният човек в двора.
Лаида имаше необикновен усет за властта и се ориентираше към нея почти тъй безпогрешно, както пръчицата на търсачите на вода към най-малката влага в почвата.
— Дарий го боготвори. Атоса е побесняла. Но какво може да направи?
— Може да го отрови — подметнах аз.
