Лаида ме погледна така, сякаш трябваше да съм доволен. Аз пък с погледа си й напомних, че ние не сме от фракцията на Мардоний и гърците, а от фракцията на Ксеркс и Атоса.
— Сигурен ли си?
Зададох въпроса на Демарат, но отговори Лаида.
— Не. Лекарите твърдят, че вече никога няма да може Да ходи нормално.
— Мардоний е най-добрият генерал на Великия цар. — Гласът на Демарат звучеше унило. — Ако се наложи, може да ръководи похода от носилката. Но няма да се наложи. Видях крака му. Ще оздравее.
— Ако не оздравее… — Внезапно Лаида доби тържествен и пророчески вид. — Няма причина един спартански цар да не поведе армията.
Черните пръсти на Демаратовите крака се свиха като в юмрук. Отместих погледа си.
— Има много сериозна причина, поради която не мога да предвождам армията. — Сега гласът му бе необикновено мек. — Не съм персиец… все още не съм…
По-късно същия ден с Лаида се скарахме жестоко. Казах й, че „последното нещо, от което се нуждаем двамата с нея, е още един поход към Гърция“.
— Нашето бъдеще е на запад — отговори Лаида. — Нека Мардоний засенчва Ксеркс още една-две години. Какво от това? Един ден Ксеркс ще стане Велик цар и тогава, благодарение на Мардоний или Демарат, ще бъде господар на всички гърци от Сигейон до Сицилия, като и господар на морето.
Сега двамата с Лаида бяхме в различни лагери. Всъщност след този ден не си проговорихме няколко години. Аз бях на страната на Ксеркс, затова правех всичко възможно да насоча персийската политика на изток, докато Лаида продължаваше да приема всички гърци от двора и да подкрепя техните всевъзможни каузи. Но заедно с това продължаваше да е близка приятелка с Атоса. След години, когато отношенията ни се подобриха, тя ми обясни как е успяла да се задържи и в двете групировки.
— Накарах Атоса да повярва, че тровя Мардоний. Много бавно, естествено, така че когато умре, всички да решат, че причина за смъртта е кракът, който не зараства.
— Но какво помисли Атоса, когато Мардоний не умря?
— След като му отнеха командуването, аз й казах: „Какъв смисъл има да го убиваме?“, и тя се съгласи, че няма смисъл. Прекратих така нареченото отравяне.
Сксро след срещата ми с Демарат бях приет от царица Атоса, която осъди скарването ми с Лаида.
— В края на краищата, тя спаси живота ти.
— Ти спаси живота ми, Велика царице.
— Вярно. Но го направих заради Лаида. Колко мразя този град!
Макар третата къща от харема в Ксерксовия дворец да бе по-разкошна от третата къща на харема в Суза, Атоса постоянно се оплакваше от горещините, от шума, от вавилонците — въпреки че не виждаше други вавилонци освен онези, които винаги са били в двора.
— Естествено, доволна съм от теб.
Говорът на Атоса наистина бе засегнат поради сполетялата я неотдавна загуба на няколко предни зъба. За да компенсира този недостатък, тя свиваше и облизваше намазаните си с емайл устни, от което събеседникът й се чувствуваше много неловко.
— Знам какво искаш да направиш за Ксеркс. Знам, че си се скарал с майка си заради гърците и Мардоний. Но Мардоний…
Реши да замълчи. Сега подозирам, че се е изкушавала да ми разкаже как нейният ослепителен племенник Мардоний скоро ще умре благодарение на Лаида. Но не се поддаде на това моментно изкушение. Само подритна ста-рия прокъсан килим с блестящата си сребърна обувка. Старият килим пътуваше навсякъде с нея. Мисля, че се дължеше на суеверие. Всъщност самият аз бях суеверен. Атоса заговори, без да вдига очи от килима.
— Казват, че Мардоний няма да може да излезе на бойното поле тази пролет — рече тя и впери поглед право в мен. — Разкажи ми за Индия.
Разказах й за Индия.
Старческите очи заблестяха от алчност.
— Богата, богата… — повтаряше тя.
— И лесно ще я завоюваме — добавих аз. — Ще го направи Ксеркс.
— Не може да го излагаме на риск — заяви твърдо Атоса.
— Той трябва да докаже, че може да застане начело на армията, преди да е умрял Великият цар.
— Твърде опасно е. Особено сега. В днешно време. Всички ние сме толкова стари. О, гробницата!
Внезапните скокове на мисълта й още повече ме затрудняваха да разбера и без това неясно произнесените Думи.
Погледнах я глупаво.
— Гробницата. Гробницата на Дарий. — Тя внимателно нагласяваше устните си, за да изговаря всяка сричка. — Колко ужасно!
— Лунният знак ли?
Дяволският знак украсяваше фасадата на Дариевата гробница, за да уравновесява слънцето на Премъдрия господ — Хистасп бе паднал мъртъв пред гробницата, вбесен от това богохулство. Сега Xистасп е вътре, а лунният знак пак стои на фасадата.
