Бяхме разгледали до една всички карти, а Фан Чъ не бе много обстоятелствен, що се отнася до пътищата за влизане в Китай. Наистина, каза ни, че по суша има два пътя. Единият минава през високите планини на изток от старата република Шакя, другият пресича обширната северна пустиня отвъд река Оке. Самият Фан Чъ бе пътувал по море до магадханското пристанище Чампа.
— Плаването ми отне повече от година — каза той — е искам да се връщам по този път. Искам да открия подходящ сухоземен път — „копринен път“, който ще ни свързва с вас.
По-късно, в Китай, Фан Чъ призна, че умишлено говорил неясно за пътищата към Средното царство, както го наричат те, защото бил поразен от необятността на Да-риевата империя.
— Мислех, че Персия е колкото Магадха. Вместо това видях един световен монарх, който, за наше щастие, нямаше представа точно колко е голям светът. Затова реших, че не ще е хубаво той да дойде в Китай. Персийската армия на Жълтата река би била извънредно тревожно събитие.
Забележи разликата между човека от Китай и гърка. Гъркът винаги е готов да предаде родината си заради накърнено самолюбие. Макар Средното царство да бе разпокъсано на десетки воюващи държави, на никой китаец — освен може би на така наречения син на небето — не би хрумнало да повика на помощ войски на чужда раса. Дългите хора са не само изключително интелигентни, но са и убедени, че сред всички народи на света те са неповторими. В техните очи варвари сме ние! Ето защо само малцина авантюристи по душа пътуват извън Китай. Останалите не се интересуват от земите отвъд Средното царство.
Фан Чъ побърза да сключи някои сделки с „Егиби н синове“. Умело използува страстта им към китайския плат — коприната. Продаде им каквото имаше, купи каквото можеше да си позволи, взе заем срещу бъдещи печалби.
Докато все още чаках лична аудиенция с Великия цар, Фан Чъ уреди финансирането на един конвой товарни кораби, който да го отведе до Индия, а оттам щеше да прехвърли стоките си на керван. След това се канеше да прекоси Индия и да влезе в Китай през високите плани-ни — дълго и криещо опасности пътуване, каквото младите хора предприемат, без да се замислят.
След краткия траур за Пармида Дарий даде прием и аз използувах този случай, за да представя Фан Чъ в двора. В началото втората стая на канцеларията имаше най-различни възражения. Наистина ли е посланик жълтият човек? Ако е така, на кой цар? Ако е само търговец, не може да бъде приет. В никакъв случай. Накрая се намеси Ксеркс и посланикът Фан Чъ бе призован да се яви пред Великия цар и да му поднесе уверенията на херцог Лу, че го признава за свой господар.
По обед влязохме в колонната зала. Ксеркс току-що бе завършил тази красива сграда. Намираше се на северозапад от двореца. Дворцовият управител ме прие любезно. Персийските благородници, които открай време не знаеха какъв точно е санът ми, ме посрещнаха почтително. По принцип те не обичат жреците. Само че аз съм толкова жрец, колкото и благородник. Но макар да бях ни риба, ни рак, бях близък на царското семейство, затова всички те ми се усмихваха любезно, предлагаха бузи, прошепваха комплименти — всички с изключение на Гобрий, Той никога не ме удостои с повече от кимване. Като част от фракцията на Атоса и Ксеркс, аз представлявах врага. Забелязах, че брадата на стареца е претърпяла още една промяна. Подобно на есенно листо, от крещящо червена тя бе станала мръсножълта.
Присъствуваха повече от стотина синове и племенници на Великия цар, но Мардоний го нямаше. За пръв път видях Артаферн, сина на стария лидийски сатрап. Приличаше на баща си. Само изражението му беше друго — направо каменно и излъчващо амбиция. Придружаваше го лидийският генерал Датис, когото бях срещнал преди години в ловната хижа на пътя за Пасаргада.
Гръцката колония се бе събрала вляво от трона. Хи-пий изглеждаше много стар. И непоколебим. Крепеше се на ръката на Милон, който бе станал красив мъж. Поклоних се на Хипий. Прегърнах Милон.
— Станал си направо черен — каза ми той учудено.
— От много гълтане на огън — отвърнах аз и се отдалечих. Не ми се говореше с царя на Спарта.
Фан Чъ не се отделяше от мен. Благородниците го гледаха втренчено, сякаш бе някакво чудновато животно. Той им отвръщаше със същия поглед. Персийската архитектура не бе по вкуса му, затова пък много му допадна великолепието на дрехите.
— А къде е семейство Егиби? — попита той внезапно.
— Намираме се в двора. — Сметнах този отговор за достатъчен.
— Знам. Знам още, че дават заеми на престолонаследника.
— Намираме се в двора — повторих аз.- Семейство Егиби са банкери, търговци. Великият цар не може да ги приеме.
— Но семейството му има делови връзки с тях. -Да, но само насаме. В двора Великият цар приема единствено благородници. Не е ли така и в Китай? — Казват, че може би е било така едно време.
Фан Чъ бе майстор на лишените от точна информа-ция забележки, които обикновено приписваше на своя учител Кун.
