— Не знам — отвърна Климптън, отчаяно мъчейки се да си спести останалото.
— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че ръцете на жертвите са били хванати откъм гърба. Вторият нападател би трябвало да е използвал и двете си ръце за целта. Така че нищо не би попречило на жертвата да крещи, нали?
Климптън вече поглеждаше към прокурора, сякаш му бе продал употребяван автомобил с пробит ауспух и без двигател.
— Не, предполагам, че не.
— Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс са били убити в един и същ апартамент на не повече от десет метра една от друга, нали?
— Така е.
— Прокуратурата не разполага със свидетел, който да е чул някоя от жертвите да крещи, нали?
— Доколкото знам, не.
— Не е ли по-вероятно един нападател да е преминал бързо и безшумно покрай двете жертви и да е нанесъл по един смъртоносен удар, както са си спели в леглата?
— Не бих казал, че е по-вероятно — отвърна Климптън, после явно забеляза промяната в изражението на Хари.
Разбрах го по реакцията му. Сякаш току-що бе погледнал нагоре и бе видял пиано, летящо към него от висок етаж.
Би било рисковано Климптън да бъде оставен да развие тезата си, да надрънка някакви глупости, колкото да я разводни напълно, и да обяви равен резултат.
— Докторе, видяхме снимките. Няма следи от борба. Съдейки по раните, няма никакви признаци за наличие на втори нападател, но в желанието си да помогнете на жертвите по това дело вие направихте грешка, не съм ли прав?
— По раните не може да се каже кой е нанесъл ударите. Може да е била обвиняемата, докато мъжът ѝ е държал жертвата откъм гърба и е затискал устата ѝ с ръка.
Това беше най-доброто, което Климптън можа да изстиска от себе си. Той издиша и отпи глътка вода.
Хари пристъпи към свидетелското място. Стига да искаше, можеше да се пресегне с ръка и да го пипне. Попита го:
— Значи казвате, че Кари Милър е държала ножа, не съпругът ѝ?
— Възможно е.
— От колко време сте съдебен лекар?
Лари Дейвид не вършеше работа. Климптън беше прекалено хлъзгав. Хари се готвеше да го притисне като Джо Фрейзър. Видях го накъде бие, вдигнах айпада от масата и потърсих един документ.
— От петнайсет години — каза Климптън.
— И сте чели докладите си за жертвите, докато се подготвяхте да дадете показания днес?
— Да.
Хари посегна към мен и аз му подадох айпада с отворена на екрана съответната страница от доклада на Климптън.
— Това е от вашия доклад за Стейси Нилсен. Заключителният абзац гласи: „Острието е пробило кожата и е проникнало през гръдната кост с голяма сила в резултат от един-единствен удар. Това означава, че извършителят е физически силен. Може би много по-силен от повечето мъже“.
Климптън преглътна, но главата му почти не помръдваше. Сигурно беше започнал да се поти отпреди, защото сега забелязах по челото му едри капки.
— По-нататък пишете: „Това съответства на раните, открити по всички останали жертви. Жесток удар, нанесен с огромна сила“.
— Да, ъъъ…
— Кари Милър едва ли тежи повече от петдесет килограма. Тя не е нанесла тези рани, нали, докторе?
Ъперкът в стил Джо Фрейзър.
— Амиии… може би не.
— За да стане ясно и за съдебните заседатели, във вашето експертно мнение няма нищо, което да сочи, че Кари Милър е била вторият нападател в някое от тези убийства, нали така?
Климптън бе дал всичко от себе си, за да услужи на прокурора. Сега искаше само да се махне от свидетелското място, личеше си. Той буквално се гърчеше на стола, сякаш беше покрит с огнени мравки.
— Като се замисля, с оглед на всичко, което знам до момента… не. Не мога да потвърдя, че е имало втори нападател.
Фрейзър печели с нокаут.
— Благодаря ви, че пояснихте позицията си, докторе — каза Хари и се върна на масата на защитата.
Когато прокурорът се надигна за полагащите му се уточняващи въпроси, Климптън почти се беше смъкнал от стола си. Хитър и опитен, Уайт знаеше, че не може да изстиска от него повече нищо. Този свидетел беше свършен.
— Нямам въпроси — заяви Уайт.
Хари седна и ми прошепна:
— Не се въодушевявай много. Имаме още доста време да загубим това дело.
Стоукър погледна часовника на стената, който показваше 12:45 ч.
— Ще прекъснем, за да може съдебните заседатели да обядват. Връщаме се в два и петнайсет. Господин Уайт, стига ли ви времето, за да подготвите следващия си свидетел?
— Ще бъдем готови, господин съдия — каза Уайт. — Въпросът е дали господин Флин ще е готов.
— Ще разберем след обедната почивка — отвърна Стоукър.
Двамата с Хари си намерихме маса в ресторант „Комодор“. Аз не се храня в такива заведения. Карам на сандвичи и палачинки, приготвени вкъщи, а ако бързам — един хотдог ми върши идеална работа. Заведенията с колосани покривки и винени листи ме изнервят. Никога не знам кой прибор да ползвам и дали го държа правилно. Масата беше за четирима, в най-отдалечения ъгъл, близо до кухнята. Такива маси обикновено се пазят за клиентела, която управителят не желае да вижда в ресторанта си.
