Тя погледна към парамедика, който кимна и каза:
— Ще се оправи.
После Кордеро вдигна очи към Харват.
— Остави мачовските пози, сигурен ли си, че ти си добре?
Харват погледна медика, който сви рамене и каза:
— Фаровете ти са угаснали. Трябва да ни позволиш да те откараме в болницата, за да ти направят обстоен преглед.
— Не си падам много по болниците — отговори Харват.
— Добре си си ударил главата — заключи човекът. — Не се шегувам. Наистина трябва да ни позволиш да те заведем.
— Няма да стане.
— Сър, колко пръста съм вдигнал?
Харват се засмя насила и вдигна юмрука си.
— А аз сега колко пръста съм вдигнал?
Кордеро поклати глава.
— Твоя работа — сви рамене медикът. — Не мога да те заведа насила.
Харват се огледа. Разрухата беше изумителна.
— А бяхме толкова сигурни, че ще бъде снайперист.
— Познахме наполовина — отвърна Кордеро, вземайки с пинсетата деформираната оловна сачма. — Колко такива според теб са били поставени в жилетката? Стотици? Хиляди?
Харват нямаше представа.
— Готово ли е? — попита той медика.
— Почти — отговори мъжът, постави марля върху лявата вежда на Харват и я намести с потупване. — Вече сме готови.
Харват благодари и след като двамата с Кордеро подписаха документа за отказ от транспортиране до болницата за по-подробен преглед, човекът се отдалечи да помага на други пострадали.
— А сега какво? — попита Кордеро.
— Много сериозно местопрестъпление. Много убити. Сигурно искаш да разгледаш.
— Не — каза тя, поглеждайки колко е мръсна. — Знаеш ли какво искам? Искам да се преоблека, да прегърна сина си и да изпия едно питие.
Разбираше как се чувства. И двамата бяха в шок.
— Искаш ли компания?
Кордеро го погледна.
— За онази
Не беше нужно да пояснява. Тя знаеше какво има предвид.
— Бих искала — отговори тя.
Харват ѝ помогна да се изправи и за миг двамата се опряха един в друг. Беше хубаво. Но беше и неправилно. Не биваше да отиват да пият. Трябваше да обработят местопрестъплението, да се опитат да открият следи, нещо, което би ги отвело до онзи, който бе сътворил това, за да предотвратят смъртта и на други хора.
Харват знаеше, че цялото разследване е преминало на съвсем нова плоскост. Вече не беше само разследване на убийство. Щеше да се класифицира като терористичен акт. Бостънското полицейско управление, ФБР, Лабораторията по балистика, Службата за разследване и анализи и всички букви от азбуката щяха да се намесят. Щяха да претършуват всеки милиметър наоколо, търсейки улики, и щяха да приложат възможно най-съвършената технология.
Сега това не беше място за тях. Ако нещо се объркаше, щяха да ги известят. Освен това след току-що преживяното, измамили по този начин смъртта, трябваше да си дадат малко време. И въпреки това Харват изпитваше вина, че си тръгват.
Кордеро сякаш прочете мислите му.
— Вината не е наша — каза тя.
Тя беше права, но това не промени неприятното чувство. За пръв път имаха преднина пред убийците, но тя не им помогна. Не успяха да ги спрат. Сега мъртвите бяха дори повече.
Вървяха мълчаливо, показвайки документите си, когато се провираха под ограждащите местопрестъпленията ленти, за да излязат от района на взрива.
Точно където беше взривена Бетси Мичъл, те спряха пред един от труповете, покрит с пластмасово платнище. Кордеро се наведе и повдигна единия край. Отдолу имаше маса от дрехи и кървава плът. Никакви човешки очертания, толкова близо е бил мъжът в момента на експлозията. Единственият начин да бъде разпознат беше полуразтопената табелка, на която все още се четеше „Качински“.
Кордеро спусна платнището.
— Беше добър полицай — промълви тя с натежал от мъка глас. —
— Ще хванем хората, сторили това. Обещавам ти.
Тя се обърна и погледна Харват.
— Как можеш да обещаваш такова нещо?
— Искаше да знаеш каква ми е работата? Каква ми е
Дрехите на Харват бяха целите омазани и мръсни. По тях имаше парченца, които нито той, нито Кордеро искаха да знаят какви са. Близо двайсет минути търсиха Сал с надеждата, че ще могат да вземат някои от резервните дрехи, които той държеше в колата си. Клетъчният му телефон беше изключен и не отговаряше на никакви обаждания по радиото. Мислеха, че е или при началника на отдел „Убийства“, или пък разговаря с ФБР. Не че беше голям проблем. Кордеро поне беше сигурна, че той е добре. След експлозията беше видяла първо неговото лице. В хаоса той ѝ беше помогнал да се вдигне и да се премести на безопасно разстояние. Дори я беше предал в ръцете на медицинските екипи, преди тя да го прати да търси Харват.
Щом стигнаха до колата ѝ, Харват я попита дали се чувства достатъчно добре, за да шофира. Тя кимна.
— Ако искаш, остави ме в хотела — предложи той. — Там ще се преоблека.
— Имам дрехи, които мисля, че ще ти станат — отговори му тя. — Ако не смяташ, че е малко необичайно.
— Изобщо не го намирам за необичайно.
