— Защо не погледнем какво още има тук? — каза той, връщайки се към дневната, кътче от която беше обзаведено с писалище и изглежда, служеше за домашен офис на Сал.
Оказа се педантичен. Имаше документи и разписки за какво ли не, но нищо, което да го обвърже с незаконни дела. Макар да се беше надявал напразно, че тук може да открие нещо, Харват не се изненада. От детективите се очакваше да бъдат достатъчно умни, за да не оставят след себе си следи, които директно биха ги свързали с престъплението.
Харват включи компютъра и зачака да зареди. Най-сетне екранът го поздрави с въпрос за паролата.
— Опитай REDSOXFAN7 — обади се Кордеро зад него. — Само с главни букви. Без интервали. Това е паролата, която използва в службата.
Харват въведе паролата и получи достъп.
— Получи се — каза той.
— Сигурна съм, че след толкова години и той знае моята.
— Каква е тя?
— Не е твоя работа — отговори Кордеро.
— Само с главни букви. Без интервали — повтори Харват опитвайки се да изтегли историята на последните търсения на Сал Сабатини в интернет. Тук нямаше нищо. Всичко бе заличено. В историята на електронната поща също нямаше нищо, макар да се съмняваше, че Сал ще води тайната си кореспонденция по този начин. Трябва да са го научили на нещо по-добро.
Харват разгледа текстовите документи и папките на айтюнс. Всички бяха много банални и скучни, чак до защитния екран на десктопа. Сал май беше избрал фабрично зададения по подразбиране екран, което му се стори странно, защото Харват не познаваше човек, който да не си е поиграл малко, за да опита да го претвори в нещо по-лично.
Отивайки в настройките, той отвори папката, съдържаща примерни снимки за десктопа. Видя обичайния набор пейзажни фотоси. След това кликна на папката със защитния екран и тогава я видя.
Кордеро разглеждаше някакви книги на Сал в другия край на дневната.
— Искаш ли да видиш това? — попита Сал. — Разпознаваш ли тази млада дама?
Имаше поредица снимки на жена готически тип, позираща около надгробните камъни в Гренъри Беринг Граунд.
— Това е Британи Дойл. Онази, на която плати четиристотин долара за нейната гривна.
— Откъдето взехме пълен и частичен отпечатък.
— Но ако това са отпечатъците на Сал, защо не получихме съвпадение?
— Защото каквито и отпечатъци да има Бостънското полицейско управление за детектив Сал Сабатини, те не принадлежат на Сал Сабатини.
Щеше да попита кой би могъл да осъществи изчезването на отпечатъци от базата данни на Бостънското полицейско управление, когато клетъчният телефон завибрира в джоба ѝ. Като видя името на обаждащия се, тя замръзна.
— Кой е? — попита Харват.
Кордеро вдигна телефона така, че да види сам.
— Той е. Сал.
Кордеро отговори на позвъняването и зачака. Не знаеше какво да каже. Как да поздравиш човек, за когото току-що си научил, че е хладнокръвен убиец? Оказваше се, че няма какво да му каже. Той пръв започна.
— Съжалявам, че трябва да стане по телефона.
— За какво говориш, Сал? Къде си? — попита тя. Чуваше в далечината звуци, които ѝ приличаха на шумове от пристанище.
— Исках да се сбогувам с теб и с Марко лично.
— Да се сбогуваш ли? Защо? Къде ще ходиш, Сал?
— Дара, знам, че си в дома ми. Това значи, че всичко си разбрала.
Кордеро закри слушалката с ръка и бързо прошепна на Харват:
— Той знае, че сме тук.
— Трябва да изчезваме. Може да е заложена бомба. Гледай да продължиш разговора.
— Кажи ми защо го направи, Сал? — попита тя, докато напускаше дневната и влезе в трапезарията. — Защо уби всичките онези хора?
— Ти не биваше да пострадаш — отговори мъжът. — Обичам много и теб, и Марко и страшно съм ядосан за случилото се тази вечер. Можеше да загинеш.
— Излиза, че не си знаел какво ще се случи, така ли?
— Не знаех. Бетси Мичъл не беше моя задача.
— А чия, Сал?
— Не се тревожи. Ще направя необходимото.
— Сал — продължи Кордеро с по-суров глас. — Какво искаш да кажеш с това, че ще направиш необходимото?
Мъжът от другата страна на линията мълчеше, докато в това време Харват и Кордеро тичаха навън от кухнята към задния двор.
— Сал — попита следователката, — къде е последният заложник? Кажи ми. Все още има начин да оправиш нещата. Къде е Джонатан Ренър?
Най-сетне Кордеро дръпна телефона от ухото си.
— Къде е Ренър? — попита Харват. — Каза ли ти?
— Не, просто затвори.
— По дяволите!
— Много е ядосан за случилото се тази вечер, защото съм можела да пострадам. Искаше да знам, че Бетси Мичъл не била негова задача.
— Какво значи това?
— Мисля, че някой друг е бил натоварен да извърши убийството ѝ — отвърна тя.
— Нищо чудно жилетките с експлозиви да са специалност на някой друг. Но не отрече за убийството на останалите, нали?
— Не, не отрече.
— Трябва да го открием. Къде би се скрил? Как мислиш?
— Зад него долових шумове, според мен от пристанището.
— Дали бяга? Възможно ли е да вземе ферибота, за да стигне до летище „Логън“?
— Спомена, че щял да направи необходимото заради опасността, на която съм била подложена. На мен ми прозвуча така, сякаш ще потърси сметка от човека, който е застрашил сигурността ми.
— Нещо друго каза ли?
