Марко бе със сламеноруса коса, но с мургава кожа като майка си. Имаше бузи, които сигурно бяха често пощипвани. Изглеждаше толкова спокоен, толкова далеч от това, което се беше случило тази вечер в света навън. Така и трябваше да бъде. Харват веднага беше силно привлечен от хлапето. Беше по-сладък от снимката, която му беше показала Кордеро.
Когато тя влезе, за да целуне сина си, очите на Харват пробягаха по полиците над леглото на момчето. Видя много книги за деца, куп плюшени животни, няколко колички „Фишър Прайс“ и нещо, което накара сърцето му да изстине.
Кордеро тутакси схвана промяната в изражението му.
— Какво има? — попита тя. — Какво не е наред?
Харват се наведе през леглото и грабна предмета от етажерката.
— Откъде си взела това?
— Това е просто самолет. Защо?
— Лара, откъде е? — настоя той, протягайки към пистолета другата си ръка.
— Подарък е от Сал. Какво има?
Харват постави рекламния модел на свръхзвуковия „Еъриън“ джет бизнес обратно на полицата.
— Ще ти обясня в колата — рече той, — но трябва да тръгваме.
Спориха през цялото време, докато се носеха с бясна скорост към дома на Сал Сабатини. Колкото и ожесточено да го защитаваше Кордеро, Харват разбираше, че тя не изключва подобна възможност. В прекараните заедно години беше съзряла нещо, може би дори повече неща, които или бе решила да отмине, или ѝ се бяха стрували нелогични до тази вечер. Но беше готова да му сътрудничи и това беше най-важното в този момент. По-късно щеше да ѝ помогне да се пребори с това.
Докато стоеше в задния двор и надничаше през кухненския прозорец, Харват чу как телефонът вътре звъни. След като набра номера за втори път и го остави да звъни, даде знак на Кордеро да изключи своя телефон. Сал беше вкъщи и чакаше да се случи точно това. Харват съжали, че не повика екипа командоси. Но може би Сал си беше тръгнал или се намираше на съвсем друго място, готвейки се да убие останалия отвлечен. Като погледна в гаража и видя, че е празен, помисли, че Сал може дори да е мъртъв.
Явно дълго време бе заблуждавал много хора и беше изключително добре обучен. Според Харват той би могъл да паркира колата си зад ъгъла, за да накара всеки, решил да влезе, да почувства измамна сигурност. Умът на Харват работеше трескаво в опит да открои всички възможности. Един бе начинът да подходят към ситуацията — да се готвят за най-лошото и да се надяват на най-доброто.
Извадил пистолета си в готовност, той каза на Кордеро:
— Готова ли си да тръгнем?
Тя кимна и извади шперца си от ключалката. Харват не беше видял следи от алармена система по къщата. Особено племе бяха ченгетата. Някои обръщаха изключително голямо внимание на сигурността, а други бяха невероятно нехайни. Сал Сабатини обаче беше луд и никой не можеше да предугади какъв е неговият случай.
Шепнешком Харват започна да брои отзад напред:
— Три, две, едно.
На едно тя натисна дръжката и полека бутна вратата, така че той да се промуши вътре. Кухнята беше обзаведена по модата отпреди трийсетина години, но чиста и намирисваше на подправки. Имаше врата към мазето и Харват взе бързо командно решение. Ще го оставят за накрая.
Грабвайки един от кухненските столове с пластмасов зелен гръб, той го подпъхна под топката на вратата, за да е сигурен, че ще е здраво затворена. Ако Сал или пък някой друг се криеше долу и се опиташе да се качи, щеше да вдигне голяма шумотевица, мъчейки се да излезе.
С Кордеро, която прикриваше гърба му, Харват се втурна в трапезарията, огледа дневната и дрешника в предното антре. Следваха спалните, които мразеше почти толкова, колкото и мазетата. Малкото приличащо на бунгало жилище имаше две доста чисти спални. В гардеробите и под леглата нямаше никого. Баните също бяха чисти, както и малкото таванско помещение, до което стигнаха с помощта на подвижна стълба. Оставаше само мазето. Господи, как ненавиждаше мазетата!
Претегляйки възможността в кухнята да настъпи поучителен „нали ти казвах“ момент, той отвори фризера, но там не откриха отрязани глави или други части от човешко тяло. Време беше да поемат най-тежкия дял от отговорността.
Този път Кордеро сложи ръка на рамото му.
— Остави на мен — каза тя.
Харват поклати глава.
— Мен той може и да не ме застреля, но ако всичко това е вярно, теб ще те гръмне
Тя отмести стола изпод топката на бравата, щракна лампата и зачака.
Удовлетворена се изправи и слезе да огледа мазето. След две минути се върна в кухнята.
— Нищо — каза тя. — Няма нищо. Всичко трябва да е ставало в онзи склад.
— Обзалагам се, че той ги е предупредил да разчистят всичко, преди да ударим ние.
Кордеро премълча. Все още ѝ беше трудно да обхване с разсъдъка си всичко. Чувстваше се виновна и нелоялна, още повече че се бе съгласила да придружи Харват и да нахлуят в дома на партньора ѝ.
