— Което означава, че ти е пуснал опашка. Така вече знае не само че си говорила с мен, но и с Джонсън. Как се надява наистина, че няма да го свържат с убийството ни?
— Неприятно ми е да го кажа, но или си прав, че и Джонсън е замесен, или Дъркин е с толкова висока протекция, че е убеден, че може да обясни убийството ни, без дори директор Джонсън да задава въпроси. И в двата случая според мен е най-добре да не напускаме това място тази нощ.
— Май си права. И какво ще правим?
— Първо да се отдалечим — отвърна Райън, взе един пистолет от торбата на похитителите и се насочи към вратата.
Макгий ѝ подаде ръка, за да скочи на земята, и прибра торбата.
— Какво да правим с вана и телата им? — попита той.
Райън надникна в кабината. Труповете на двамата лежаха на седалките, а цялата кабина бе опръскана с кръв и парченца мозък.
— Ако имахме достатъчно време, щях да предложа да почистим и да направим така, все едно сме взели хората им за заложници. Но при това положение най-добре да подпалим колата.
Макгий кимна, хвърли чантата в джипа си и го отдалечи на безопасно разстояние. Докато той подготвяше запалването, Лидия отиде на мястото, откъдето беше стрелял, и започна да търси с фенерче гилзи от неговите патрони.
Отне ѝ няколко минути, но откри и шестте.
— У мен са — съобщи тя. — Ти готов ли си?
— Напълно — вдигна той палец.
Бяха вече почти вън от гората и се движеха по посока на магистралата, когато чуха избухването на вана и в огледалото за задно виждане видяха огнената топка. Малко преди да стъпят върху настилката, Макгий попита:
— На юг или на север?
Не можеха да се върнат в домовете си. Трябваше да мислят за сигурно убежище. Някъде, където да преценят положението и да направят план за действие.
Райън взе пътната карта и започна да я изучава.
— На юг — отсече след няколко минути.
Макгий даде газ и направи завой върху вече здравата настилка.
— Къде отиваме?
— Колко време ще ни трябва, за да стигнем до Форт Белвоар?
— Около двайсетина минути, защо? Какво има в Белвоар?
— За момента
— Какво означава според теб
— Едно от малкото места на света, където Дъркин не може да ни потърси.
— Доколкото го познавам, ще обърне всеки камък на света, за да ни открие.
— Не и там. Повярвай ми.
Четириетажната бизнес сграда от червени тухли беше в източната част на Бостън на ъгъла на „Вашингтон“ и Есекс Стрийт. На приземния етаж имаше вход към метрото и няколко малки търговски обекта, включително и „Дънкин Донътс“. Четвъртият етаж беше мястото, закъдето се беше запътил убиецът — Управлението за регистрация на моторните превозни средства на щата Масачузетс.
Бяха му изпратили ключове, план на сградата и кода за алармената система. Държеше под палтото си полуавтоматичен пистолет със заглушител, но не се наложи да го използва. Минаваше полунощ и вътре беше пусто, никой не подозираше за неговото присъствие. Сега трябваше да се съсредоточи върху задачата.
Качи с товарния асансьор цялата си екипировка до четвъртия етаж, включително и мъжа в контейнера за смет, когото беше упоил също като жената в Джорджия. Щом реши къде да инсталира системата, започна да разтоварва и разопакова.
Не си падаше по грубото конопено въже — беше дебело и трудно се огъваше. Би предпочел някое от съвременните въжета за алпинизъм, но инструкциите бяха категорични.
За да не го забележат от улицата, използваше ръчното си фенерче и се стараеше да не се доближава до прозорците. Дори в този късен час се мяркаха минувачи, които, ако неволно вдигнеха очи, щяха да забележат светлината. Вече всички имаха мобилен телефон с камера и като нищо щяха да се изкушат да направят няколко снимки. Не можеше да си позволи да го запечатат на някоя от тях. Само след няколко часа щеше да се заговори за сградата и всеки, който бе снимал, щеше да прегледа апарата си, за да види дали не е уловил макар и миг от събитията, които са се разиграли горе.
Щом всичко беше готово, прикрепи маркуча за крана за вода в тоалетната. Макар контейнерът да бе снабден с колела, нямаше да е лесно да го премести. Предпочиташе първо да го изтика до мястото и едва тогава да пусне водата. Щеше да е далеч по-лесно.
Щом юдата зашумя в дъното на контейнера, той погледна часовника си, за да премери скоростта, с която се пълни. Беше предвидил всякакви неочаквани обрати — закъснял служител, случаен патрул, чистач — които да го забавят. Трябваше да знае колко вода е необходима за изпълнение на плана.
Съмняваше се, че е изчислил съвсем точно, но пък и не беше необходимо. Важно бе само да е приключило, преди първият служител да дойде на работа. Случеше ли се обратното, планът се проваляше. Бяха му поръчали също така, ако не се налага, да не е прекалено жесток с мъжа. Самото споменаване на такова нещо прибави нова вълна към и без това бушуващите в него страсти. Опита се да се съсредоточи в подробностите около прикриването на следите и изпипването на детайлите.
