Харват хвърли почти суровите яйца в боклука и изтича горе, за да се облече. Щом щеше да лети с частен самолет, нямаше нужда да се притеснява, че е въоръжен, затова запаса пистолета и взе няколко допълнителни пълнителя. Грабна ножа си, фенерчето, пластмасови белезници, клетъчния телефон, зарядното устройство и малък дигитален фотоапарат; всичко това нареди на леглото.
Разгледа нахвърляните вещи, докато набързо завързваше връзката си, и помисли, че сигурно е забравил куп неща, за които ще съжалява после, но нямаше време. Трябваше да тръгва.
Извади от гардероба шлифера си „Скот Вест“, натъпка снаряжението в безбройните му джобове, а после взе чантата с дрехи за един ден, която винаги държеше в готовност, и пое към вратата.
Трафикът по Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей беше по-лек от обикновено. Харват бе сигурен, че ако беше излязъл от вкъщи миг по-късно, щеше да се озове в задръстване, а не да препуска към летище „Рейгън“. Понякога му се щеше да вярва, че някъде там горе някой го пази. После, на шест километра от летището, дъждът се изсипа като из ведро и движението сякаш замря.
Реши да рискува и въпреки виещите клаксони и издигнатите сякаш за поздрав средни пръсти на пиковия час се качи на банкета. В опит да се представи за официално лице в своя шевролет „Тахо“, той продължи да свети с фаровете. Никой не му обръщаше внимание. Чуваше как наоколо хората натискат клаксоните, а когато погледна в огледалото за обратно виждане, видя дълъг боен строй от леви ръце с издаден среден пръст, протегнати през прозорците на редица коли. Хубаво беше поне това, че никой не забелязваше нито него, нито какви ги върши, докато премина. С други думи, нямаше друг нахалник, минал преди него на банкета, който да го засече.
Светът, за съжаление, беше пълен с хора, които вярваха, че правилата не се отнасят за тях. Тук всеки си мислеше, че има право да върши каквото си иска и Харват беше сигурен, че поне неколцина, закъсняващи за полета си от летище „Рейгън“, също са опитали маневрата по банкета. Още по-сигурен беше, че транспортно средство, движещо се бързо към летището в разрез с пътните правила, представлява заплаха от гледна точка на закона.
Харват остана на банкета колкото можа, а после, след поредния оперетен пирует от клаксони и средни пръсти, си проправи път обратно в пълзящия поток на трафика и премина в дясното платно, за да излезе напред. Паркира пред „Обслужване на бизнес авиацията“, чекира се и бе отведен навън до свръхзвуковия „Еъриън“. Екипажът го чакаше строен в подножието на стълбата и той с прискърбие установи, че стюардесата не е Натали, макар че това навярно бе скрит добър знак.
Екипажът, както може да се очаква при такъв скъп частен самолет, беше съставен от изключителни професионалисти. Харват, стараейки се да бъде възможно най-учтив, ги помоли да оставят формалностите и да излетят по най-бързия начин. Трябваше да бъде на мястото „вчера“. Разбраха го добре.
Тъй като проверката преди полета беше извършена, а от кулата за управление на въздушното движение бяха обещали да ги преместят начело на списъка, щом са готови, Харват беше помолен да заеме мястото си и да закопчае предпазния колан, което и направи. След по-малко от петнайсет минути вече бяха във въздуха.
Полетът до летище „Логън“ в Бостън беше по-бърз от полетите на совалките, с които бе летял от столицата. Едва се бяха издигнали и полетели над Атлантическия океан, преминаха над Ню Йорк и започнаха да се снишават, за да се приземят. Стюардесата се извини, че не може да му предложи друго освен кафе и понички. На нея също не бяха отпуснали време и не беше успяла да се обади на фирмата за кетъринг, обслужваща летището.
Харват ѝ каза да не се безпокои. Макар да не бе запален по поничките, кафето му хареса и беше доволен, че стомахът му не е съвсем празен. Докато преглеждаше текста на информацията, която му беше изпратил на телефона Стареца, Ана, стюардесата, му доля чашата с кафе.
Когато лъскавият свръхзвуков самолет се приземи на летище „Логън“, Харват беше готов за действие, както на всяко местопрестъпление. Карлтън му беше написал, че пътуването до града е вече уредено. Вероятно някой, може би не толкова привлекателен колкото Слоун Ашби, щеше да го посрещне в „Обслужване на бизнес авиацията“ и да го откара.
След като отвориха главната врата на кабината и спуснаха стълбата, стюардесата отново се извини за липсата на закуска. Предложи му няколко понички за из път, ако желае, но той се усмихна.
— Не, благодаря.
Щом стъпи на пистата, забеляза гладко избръснат мъж в морскосин костюм до обикновен седан, който говореше по клетъчния си телефон.
Когато пътникът му приближи, човекът махна телефона от ухото си за миг и попита:
— Харват?
Харват кимна и мъжът приключи разговора си. Плъзна телефона в джоба и подаде ръка.
— Аз съм специален агент Монтгомъри. Бостънското бюро.
— Късметлията — отбеляза Харват, докато подаваше ръка. — Благодаря, че дойдохте да ме вземете.
