И преди връзката да прекъсне, Санчес и Харват забелязаха, че катерът с екипа на Стрелец на борда се движи почти успоредно с тях във водата, а картечницата на носа бе насочена към тълпата на брега.
Без да намалява скоростта, Харват приближи до сомалийската лодка за провизии и почти в движение скочи на кея. Прикри се и докато насочваше автомата, даде знак на Санчес да изведе капитана на танкера от колата и да се насочат към лодката.
Щом човекът беше вече на борда, Санчес се върна с парцал, напоен с някакъв химикал. Напъха го в резервоара на мерцедеса и щракна запалката си пред онази част, която остана да виси отвън.
— Да изчезваме! — извика той на Харват.
Откачиха въжето, придържащо лодката за кея, и скочиха вътре. Щом видя, че Харват и Санчес са в лодката и се отдалечават от пристана, Пили я насочи към изхода на пристанището. Екипът на Стрелец ги следваше непосредствено.
Последното, което видяха, бяха няколкото оцелели пирати, които напразно стреляха в тяхна посока. Единият дори подгъна коляно и с опрян на рамото гранатомет се прицели в отдалечаващата се лодка. Точно в този момент мерцедесът експлодира, отнасяйки кея и всичко по него.
След като оставиха капитан Велопулос да заеме отново поста си и изслушаха докладите на екипажа, Харват и хората му скриха оръжието си и напуснаха „Сиена Стар“ около четирийсет и пет минути преди служителите на Интерпол да се качат на борда недалеч от пристанището на Момбаса.
Посрещна ги доста уродлив митнически служител, повикан от Стареца. Човекът подпечата паспортите им и им посочи транспортната кола, която ги очакваше, за да ги отведе до летището.
Единственото отклонение от плана им за изтегляне бе, че наместо да пътува с хората си с редовен полет, Харват се връщаше с частен самолет, който вече го очакваше. Карлтън отказа да му даде обяснения въпреки кодирания сателитен телефон, по който разговаряха. Стана ясно само, че се нуждае от Харват незабавно.
Познаваха се от достатъчно дълго и Харват знаеше, че е излишно да задава повече въпроси. Стареца бе истинска легенда в света на шпионажа. След трийсет години в ЦРУ, преди да се пенсионира, той бе успял да създаде Центъра за борба с тероризма и да организира свой частен бизнес. Щом беше казал, че Харват му трябва веднага, това наистина значеше незабавно.
На Харват никак не му харесваше идеята да остави хората си да напуснат страната, без да е убеден в безпроблемното им отпътуване, но пък и те бяха големи момчета, опитни, и щяха да се справят с паспортния контрол и да се качат на самолета си сравнително безпрепятствено. Естествено, спукаха го от подигравки за това, че има на разположение „частен самолет“, че е „твърде специален“, за да лети с редовен полет като тях. Но това бяха само мъжки закачки. Всички си даваха сметка, че в техния бизнес времето е не само пари — можеше да означава и че е свързано със загубата или спасението на нечий живот.
Харват се успокояваше с мисълта, че в някакъв момент от живота си момчетата сигурно също бяха летели с частни полети.
Но и той, който бе свикнал да го превозват от държава в държава с изискани частни самолети, като се започне с „Гълфстрийм“ и „Чесна“ и се стигне до бомбардировачи, „Дасо“ и „Ембраер“, никога не беше виждал подобна машина.
Издълженият нос и дръпнатите назад криле на свръхзвуковия бизнес джет „Еъриън“ напомняше на по-малък футуристичен „Конкорд“, проектиран за частни лица. Пилот, втори пилот и стюардеса го чакаха в подножието на стълбичката.
Представиха се и капитанът запозна накратко Харват с машината. Проектиран от американска фирма в Рино, Невада, „Еъриън“ вдигаше максимална скорост от Мах 1,8, или 1186 мили в час.
Човекът обясни, че над водна повърхност свръхзвуковата скорост може да достигне до Мах 1,6, а над суша — Мах 1,2.
Човекът разказа много и интересни неща, като единствената информация, която спести, беше кой е собственикът на този летателен апарат, струващ 90 милиона долара. Със сигурност не беше Стареца, но нямаше съмнение, че е свързан с причината Карлтън да държи той да се прибере във Вашингтон час по-скоро.
Докато капитанът заедно с втория пилот завършваха последния преглед на машината преди излитане, Харват бе оставен на грижите на стюардесата, привлекателна червенокоса млада жена на име Натали. Английският ѝ беше отличен въпреки едва доловимия шведски акцент. Прозвището Викинг му беше дадено не защото видът му напомняше за древните мореплаватели. С кестенявата си коса и сините очи той приличаше повече на германец. Името Викинг бе свързано с началото на кариерата му като тюлен, когато излизаше със стюардеса от „Скандинавските аеролинии“. Бе започнало като добронамерена шега, но остана в цялата му кариера. Харват нямаше възражения. Много по-неприятни прозвища можеха да му лепнат.
Натали го придружи до стълбичката и го въведе в салона. Посрещнаха го големи облечени с кожа кресла, тук-там с акценти от дърво. Близо два метра дългото и малко повече от метър широкото помещение бе напълно подходящо за ръста му от метър и осемдесет.
