Танц с дракони полностью

„Призраци и лъжци“, помисли Гриф, докато оглеждаше мълчаливо лицата им. „Привидения от забравени войни, изгубени каузи, пропаднали бунтове, братство на провалените и пропадналите, на опозорените и обезнаследените. Това е моята армия. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме.“

Обърна се към Хари Стрикланд.

Хари Бездомника малко приличаше на воин. Пълен, с кръгла глава, с кротки сиви очи и оредяла коса, която беше вчесал настрани, за да скрие плешиво петно. Седеше на походен стол и киснеше краката си в корито със солена вода.

— Ще ме прощаваш, че не ставам — каза за поздрав. — Походът ни беше уморителен, а краката ми хващат мехури. Проклятие е.

„Белег за слабост е. Говориш като бабичка.“ Мъжете Стрикланд бяха в Златната дружина от основаването ѝ, след като прадядото на Хари бе загубил земите си, когато се вдигнал с Черния дракон по време на първия Бунт на Блекфир. „Злато за четири поколения“, често се хвалеше Хари, сякаш четири поколения изгнаничество и поражения бяха нещо, с което може да се гордее човек.

— Мога да ви направя мехлем за това — каза Халдон. — Има и някои минерални соли, които ще заздравят кожата ви.

— Много мило от твоя страна. — Стрикланд махна на скуайъра си. — Ваткин, вино за приятелите ни.

— Благодаря, но не — заяви Гриф. — Ще пием вода.

— Както предпочитате. — Капитан-генералът се усмихна на принца. — А това трябва да е синът ти.

„Знае ли? — зачуди се Гриф. — Колко му е казал Майлс?“ Варис беше изричен за необходимостта да се пази тайна. Плановете, които двамата с Илирио бяха кроили с Черната вода, бяха известни само на тях. Останалите от дружината бяха оставени в неведение. Каквото не знаеха, не можеха да изтърват пред чужди уши.

Това време обаче беше отминало.

— Никой мъж не би могъл да моли за по-достоен син — отвърна Гриф. — Но младежът не е от моята кръв и името му не е Гриф. Милорди, представям ви Егон Таргариен, първороден син на Регар, принц на Драконов камък, от принцеса Елия Дорнска… скоро, с ваша помощ, бъдещият Егон, Шести с това име, крал на андалите, на ройнарите и на Първите хора, и Господар на Седемте кралства.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Някой се покашля. Един от двамата Коул напълни чашата си с вино. Горис Едориен завъртя между пръстите си къдрица от косата си и измърмори нещо на непозната за Гриф реч. Ласуел Пийки се закашля, Мандрейк и Лотстон се спогледаха. „Знаят — осъзна Гриф. — Знаели са през цялото време.“ Обърна се и погледна Хари Стрикланд.

— Кога им го каза?

Капитан-генералът размърда отеклите си пръсти в солената баня.

— Когато стигнахме реката. Дружината беше изнервена, и то с основание. Отказахме се от лека кампания в Спорните земи, и за какво? За да се пържим в този проклет от боговете пек и да гледаме как парите ни се топят, а мечовете ни ръждясват, докато отхвърлям щедри договори?

Гриф потръпна от новината.

— Кой?

— Юнкайците. Посланикът, когото пратиха да ухажва Волантис, вече изпрати три свободни чети към Робския залив. Иска ние да сме четвъртата и предлага два пъти повече от това, което ни плащаше Мир, плюс един роб за всеки мъж в дружината, десет за всеки офицер и сто отбрани девици лично за мен.

„По дяволите.“

— Това прави хиляда роби. Къде очакват юнкайците да намерят толкова много?

— В Мийрийн. — Стрикланд махна на скуайъра си. — Ваткин, кърпа. Тази вода изстива, а пръстите ми са се сбръчкали като стафиди. Не тази кърпа, меката.

— Ти му отказа, нали? — каза Грифин.

— Казах му, че ще обмисля предложението. — Хари изохка, щом скуайърът започна да бърше краката му. — Леко с пръстите. Все едно са гроздови зърна с тънка кожичка, момче. Искаш да ги подсушиш, без да ги смачкаш. Галиш, не търкаш. Така, да. — Обърна се отново към Гриф. — Груб отказ щеше да е неразумно. Хората с право щяха да си помислят, че съм си изгубил ума.

— Много скоро ще имате работа за мечовете си.

— Нима? — попита Лисоно Маар. — Предполагам знаеш, че момичето Таргариен не е тръгнало за Запада?

— Чухме тази приказка в Селхорис.

— Не е приказка. Истина е. Защо е по-трудно да се разбере. Плячкосваш Мийрийн, да, защо не? И аз щях да направя същото на нейно място. Робските градове вонят на злато, а за едно завоевание трябват пари. Но защо се задържа? Страх? Лудост? Мързел?

— Защо в случая е без значение. — Хари Стрикланд взе от ръцете на скуайъра пъстри вълнени чорапи. — Тя е в Мийрийн, а ние сме тук, където волантинците от ден на ден все повече се дразнят от присъствието ни. Дойдохме, за да издигнем крал и кралица, които да ни върнат в родния Вестерос, но това момиче Таргариен изглежда повече склонно да сади маслини, отколкото да си върне бащиния трон. Междувременно враговете ѝ се събират. Юнкай, Нови Гхиз, Толос. Кървавата брада и Дрипавия принц ще са на полето срещу нея… а много скоро ще ѝ връхлетят и флотите на Стар Волантис. Какво има тя? Спални роби с пръчки?

— Неопетнени — отвърна Гриф. — И дракони.