Сам в палатката, със златните и алени лъчи на гаснещото слънце, грейнали през процепа, Джон Конингтън смъкна наметалото си от вълча кожа, издърпа над главата си ризницата, седна на походното столче и смъкна ръкавицата от дясната си ръка. Нокътят на средния му пръст бе почернял като гагат, а сивото бе пропълзяло почти до първата става. Върхът на безименния му пръст също бе започнал да потъмнява, а когато го бодна с върха на камата, не почувства нищо.
„Смърт — знаеше той. — Но бавна. Все още имам време. Година. Две. Пет. Някои каменни хора живеят до десет. Достатъчно време да прехвърля морето, да видя отново Грифонов полог. Да сложа край на родословието на Узурпатора завинаги и да поставя сина на Регар на Железния трон.“
Тогава лорд Джон Конингтън можеше да умре доволен.
Вестта премина из лагера като горещ вятър. „Тя иде. Войнството ѝ е тръгнало в поход. Препуска на юг към Юнкай, за да подложи града на огън, а хората му на меч, а ние тръгваме на север да я срещнем.“
Жабока го беше чул от Дик Сламката, който го беше чул от Стария Бил Кокала, а той пък от един пентоши, Мирио Миракис, който имал братовчед, който служел като виночерпец на Дрипавия принц.
— Щот’ го чул в командната палатка, от устата на самия Каго — настоя Дик Сламката. — Ще тръгнем в поход, преди да е свършил денят, ще видиш.
Това поне се оказа истина. Заповедта дойде от Дрипавия принц, чрез капитаните и офицерите му: вдигаме палатките, товарим мулетата, оседлаваме конете, тръгваме за Юнкай призори.
— Не че ония юнкайски копелета ще ни искат в Жълтия град да душим за дъщерите им — предрече Бак, мирският стрелец с арбалет с присвитите очи, чието име означаваше Боба. — Ще вземем провизии в Юнкай, може би свежи коне, а после ще е към Мийрийн, да танцуваме с драконовата кралица. Тъй че скачай бързо, Жабок, и наточи хубаво меча на господаря си. Може скоро да му потрябва.
В Дорн Куентин Мартел беше принц, във Волантис — търговец, но на бреговете на Робския залив беше само Жабока, скуайър на големия плешив дорнски рицар, когото наемниците наричаха Зеления търбух. Мъжете от Брулените от вятъра използваха каквито им хрумне имена и ги сменяха по приумица. Бяха му лепнали Жабока, защото скачаше веднага щом Големия мъж изревеше заповед.
Дори командирът на Брулените от вятъра криеше истинското си име. Някои свободни дружини се бяха родили във века на кръв и хаос, последвал Ориста на Валирия. Други бяха сформирани едва вчера и щеше да ги няма утре. Брулените от вятъра имаха трийсет години зад себе си и бяха познавали само един командир, кроткия благородник пентоши с тъжни очи, наричан Дрипавия принц. Косата и ризницата му бяха сребристосиви, а опърпаното му наметало бе съшито от дрипи с много цветове: синьо и сиво, мораво и червено, златно и зелено, пурпурно и алено, и небесносиньо, всички избелели от слънцето. Когато Дрипавия принц бил на двайсет и три, както разправяше историята Дик Сламката, магистрите на Пентос го избрали да е новият им принц часове след като обезглавили стария си принц. Вместо това той препасал меча си, яхнал любимия си кон, избягал в Спорните земи и така и не се върнал. Беше яздил с Вторите синове, с Железните щитове и с Мъжете на Девата, после с петима братя по оръжие основал Брулените от вятъра. От тези шестима основатели само един бе оцелял.
Жабока нямаше представа дали нещо от това е вярно. Откакто се записа в Брулените от вятъра във Волантис, беше виждал Дрипавия принц само отдалече. Дорнците бяха нови ръце, новобранци, мишена за стрели, трима между две хиляди. Командирът им поддържаше по-издигната компания.
— Не съм скуайър — беше възразил Куентин, когато Герис Пийвода — известен тук като Геролд Дорнеца, за да го различават от Геролд Червения гръб и Черния Геролд, а понякога като Пий, откакто Големия мъж се изтърва и го нарече така — предложи хитрината. — Спечелих си шпорите в Дорн. Рицар съм, колкото и ти.
Но Герис беше прав. Двамата с Арч бяха тук, за да пазят Куентин, а това означаваше да го държат до Големия мъж.
— Арч е най-добрият боец от трима ни — беше изтъкнал Пийвода, — но само ти можеш да се надяваш да се ожениш за драконовата кралица.
„Да се оженя за нея или да се бия с нея, така или иначе скоро ще се изправя пред нея.“ Колкото повече слушаше за Денерис Таргариен, толкова повече се боеше от тази среща. Юнкайците твърдяха, че хранела драконите си с човешка плът и че се къпела в кръвта на девици, за да поддържа кожата си гладка. Боба се смееше на това, но обичаше приказките за похотливостта на сребърната кралица.
— Един от капитаните ѝ има потекло, където мъжките членове са цяла стъпка дълги — казваше им той, — но дори той не е достатъчно голям за нея. Тя яздеше с дотраките и е свикнала да я чукат жребци, тъй че никой мъж не може да я запълни.
А Книгите, умният волантински мечоносец, чийто нос сякаш винаги беше забит в някой трошлив свитък, смяташе, че драконовата кралица е не само убийца, но и луда.
