— Нейният хал уби брат ѝ, за да я направи кралица. После тя уби хала си, за да стане халееси. Практикува кръвни жертвоприношения, лъже толкова лесно, колкото диша, изтезава пратеници… баща ѝ също беше луд. Тече в кръвта.
„Тече в кръвта.“ Крал Ерис Втори
Жабока с радост щеше да е оставил Ащапор зад гърба си. Червеният град беше най-близкото нещо до пъкъла, което беше виждал. Юнкайците бяха запушили разбитите порти, за да задържат мъртвите и умиращите в града, но гледките, които беше видял, докато яздеше по червените тухлени улици, щяха да го терзаят вечно. Река, задръстена с трупове. Жрица с разкъсан халат, набучена на кол и обкръжена от облак лъскави зелени мухи. Умиращи хора, залитащи по улиците, кървави и мръсни. Деца, биещи се над полуопечени кутрета. Последният свободен крал на Ащапор, който пищи гол в ямата, хвърлен на глутница прегладнели псета. И огньове, огньове навсякъде. Затвореше ли очи, все още ги виждаше: пламъци, вихрещи се от тухлени пирамиди, по-големи от всеки замък, който бе виждал, валма мазен дим, виещи се нагоре като огромни черни змии.
Вятърът задуха от юг и въздухът замириса на пушек дори тук, на три мили от града. Зад рушащите се тухлени стени Ащапор все още димеше, макар повечето големи пожари да бяха угаснали. Пепел се носеше лениво на вятъра като тлъсти сиви снежинки. Щеше да е добре да тръгнат.
Големия мъж се съгласи.
— Крайно време — рече той, когато Жабока го намери да хвърля зарове с Боба, Книгите и Стария Бил Кокала, и да губи, както винаги. Наемниците обичаха Зелен търбух, който залагаше толкова безстрашно, колкото се биеше, но с много по-скромен успех. — Ще ми трябва бронята, Жабок. Изстърга ли оная кръв от ризницата ми?
— Да, сир. — Ризницата на Зелен търбух беше стара и тежка, кърпена и пак кърпена, много износена. Същото беше в сила и за шлема му, предпазителя на врата, наколенниците, ръкавиците и останалото от непригодната за тялото му броня. Снаряжението на самия Жабок беше съвсем малко по-добро, а на сир Герис — забележимо по-зле. „Наемническа стомана“, беше го нарекъл оръжейникът. Куентин не беше и питал колко мъже са го носили преди него, колко са умрели в него. Бяха оставили собствената си хубава броня във Волантис, със златото си и истинските си имена. Богати рицари от домове със стара слава не прехвърляха Тясното море, за да продават мечовете си, освен ако не бяха изгнаници заради някакъв позор.
— По-добре да се представя за беден, отколкото за зъл — беше заявил Куентин, когато Герис им обясни хитрината си.
На Брулените от вятъра им отне по-малко от час да вдигнат лагера си.
— А сега яздим — обяви Дрипавия принц от грамадния си сив боен кон на класически висок валириански, най-близкото до наемническата реч. Задницата на жребеца му бе покрита с опърпани ивици плат, разпрани от палта на мъже, които господарят му беше избил. Наметалото на принца бе съшито общо взето от същите. Беше стар мъж, над шейсетте, но все още стоеше с изправен гръб на високото си седло, а гласът му бе достатъчно силен, за да го чуват всички. — Ащапор беше само хапка — заяви той, — Мийрийн ще бъде пирът. — А наемниците зареваха дивашки. Ивици светлосиня коприна запърхаха от пиките им и раздвоените синьо-бели знамена заплющяха над главите им, пряпорците на Брулените от вятъра.
Тримата дорнци зареваха с всички останали. Мълчанието щеше да привлече внимание. Но щом Брулените от вятъра подкараха на север по крайбрежния път, плътно зад Кървава брада и Дружината на котката, Жабока се задържа до Геролд Дорнеца.
— Скоро — каза той на общата реч на Вестерос. В дружината имаше и други вестероси, но не много и не близо. — Трябва да го направим скоро.
— Не тук — предупреди го Герис с празна шутовска усмивка. — Ще говорим за това довечера, като вдигнем лагера.
Бяха сто левги от Ащапор до Юнкай по стария гхискарски крайбрежен път и още петдесет от Юнкай до Мийрийн. Трите дружини можеха да стигнат до Юнкай за шест дни здрава езда или за осем на по-ленив ход. На легионите от Стар Гхиз щеше да им трябва два пъти повече време, след като вървяха пеш, а юнкайците и техните роби войници…
— С техните пълководци направо е чудо, че не вървят през морето — каза Боба.
На юнкайците не им липсваха командири. Един стар герой, Юрказ зо Юнзак, държеше върховното командване, макар че мъжете от Брулените от вятъра го виждаха само от разстояние, как слиза и се качва в паланкин толкова голям, че бяха нужни четирийсет роби, за да го носят.
Виж, подчинените му виждаха доста често. Юнкайските лордчета щъкаха навсякъде като хлебарки. Половината от тях като че ли се казваха Газдан, Граздан, Маздан или Газнак. Да различиш едно гхискарско име от друго си беше изкуство, което малцина от Брулените от вятъра бяха усвоили, тъй че ги наричаха подигравателно както им падне.
