Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намери дрехите си. Навлече дебели черни бричове, ватирана туника и зелен кожен елек, покрит със застъпващи се стоманени плочки. Остави Карл да сънува и застъпва тихо по външните стъпала на цитаделата — те заскърцаха под босите ѝ крака. Един от мъжете, които обикаляха на пост по стените, я зърна, докато слизаше, и ѝ вдигна копието си за поздрав. Аша му подсвирна в отговор. Докато прекосяваше вътрешния двор към кухните, кучетата залаяха. „Добре — помисли тя. — Това ще удави шепота на дърветата.“
Режеше парче кашкавал от пита, голяма колкото воденично колело, когато Трис Ботли влезе в кухнята, загърнат в дебело кожено наметало.
— Моя кралице.
— Не ми се подигравай.
— Винаги ще властваш над сърцето ми. Никакви кресливи глупаци на кралски сбор не могат да променят това.
„Какво да правя с това момче?“ Аша не можеше да се съмнява в предаността му. Не само че бе застанал като неин поборник на хълма Нага и бе извикал името ѝ, но след това бе прехвърлил морето, за да се присъедини към нея, изоставяйки своя крал, близки и дом. „Не че посмя да се опълчи на Юрон в лицето.“ Когато Вранското око поведе флотата в открито море, Трис просто се бе задържал назад и промени курса едва след като изгуби другите кораби от погледа си. Но и това изискваше определен кураж; не можеше никога вече да се върне на островите.
— Кашкавал? — попита го тя. — Има и пушен бут, и горчица.
— Не храна искам, милейди. Знаеш това. — Трис си беше пуснал гъста кафява брада в Дълбоки лес. Твърдеше, че му пазела топло на лицето. — Видях те от наблюдателната кула.
— Щом си на пост, какво правиш тук?
— Кром е горе, и Хаген Рога. Колко очи ни трябват, за да гледаме как шумолят листата на лунната светлина? Трябва да поговорим.
— Пак ли? — Тя въздъхна. — Знаеш дъщерята на Хаген, онази с червената коса. Управлява кораб не по-зле от който и да е мъж и има хубаво лице. На седемнайсет е, и съм виждала как се заглежда по теб.
— Не искам дъщерята на Хаген. — За малко да я докосне, но премисли. — Аша, време е да тръгнем. Ровът Кайлин беше единственото, което задържаше прилива. Ако останем тук, северняците ще ни избият до един, знаеш го.
— Искаш да бягам?
— Искам да живееш. Обичам те.
„Не — помисли тя. — Обичаш някоя невинна девица, която живее само в главата ти, изплашено дете, което има нужда от закрила.“
— Аз не те обичам — отвърна грубо. — И не бягам.
— Какво толкова има тук, че те държи толкова здраво, освен борове, кал и врагове? Имаме кораби. Отплавай с мен и ще заживеем нов живот по морето.
— Като пирати? — Беше почти изкусително. „Оставям вълците да се върнат в мрачните си гори и си връщам откритото море.“
— Като търговци — настоя той. — Ще отплаваме на изток като Вранското око, но ще се върнем с коприни и подправки вместо с драконов рог. Едно пътуване до Нефритеното море и ще сме богати като богове. Можем да си имаме имение в Староград или в някой от Свободните градове.
— Ти, аз и Карл? — Видя как трепна при споменаването на Карл. — На момичето на Хаген може да му хареса да отплава към Нефритеното море с теб. Аз все пак съм дъщеря на кракена. Мястото ми е…
— Къде? Не можеш да се върнеш на островите. Освен ако не си решила да се покориш на лорд съпруга си.
Аша се опита да си представи как ляга с Ерик Железаря, смазана под огромното му туловище, как търпи ласките му. „По-добре той, отколкото Червения гребец или Лукас Код Лявата ръка.“ Трошача на наковални бе някогашен гръмогласен великан, страховито силен, пламенно верен и напълно безстрашен. „Може пък да не е толкова лошо. Може да умре още първия път, когато се опита да изпълни съпружеския си дълг.“ Това щеше да я направи вдовица на Ерик, вместо жена на Ерик, което можеше да е по-добре или доста по-зле, зависеше от внуците му. „И от чичо ми. В крайна сметка всички ветрове ме връщат към Юрон.“
— Имам заложници, на Харлоу — напомни му тя. — А и все още го има нос Морски дракон… щом не мога да имам кралството на баща ми, защо да не си направя свое? — Нос Морски дракон не винаги беше бил толкова слабо заселен като сега. Сред хълмовете и блатата му все още можеше да се намерят стари руини, останки от древни укрепления на Първите хора. По високите места имаше кръгове язови дървета, оставени от горските чеда.
— Вкопчила си се в нос Морски дракон като удавник в парче греда. Какво има Морски дракон, което някой би могъл да иска? Няма никакви мини, никакво злато, нито сребро, нито дори калай или желязо. Земята е твърде влажна за жито или друго зърно.
„Не мисля да садя зърно.“
— Какво има там ли? Ще ти кажа. Два дълги бряга, сто скрити заливчета, видри в езерата, сьомга в реките, миди по брега, колонии тюлени по скалите, високи борове за строеж на кораби.
— Кой ще строи тези кораби, моя кралице? Къде ще намериш поданици за кралството си, стига северняците да те оставят да си го имаш? Или смяташ да управляваш кралство на тюлени и видри?
Тя се засмя тъжно.
