— Моля се за това. — Джон никога нямаше да приеме сир Алисър Торн за приятел, но все пак беше брат. „Никой не е казвал, че си длъжен да харесваш братята си.“
Не беше лесна работа да прати хора в дивата пустош, след като знаеше, че вероятността да не се върнат е много голяма. „Всички са опитни мъже“, каза си Джон… но чичо му Бенджен и неговите обходници също бяха опитни, а омагьосаната гора ги беше погълнала без следа. Когато двама от тях най-сетне се домъкнаха обратно до Вала, бяха като духове. Не за първи път, нито за последен, Джон Сняг се зачуди какво ли е сполетяло Бенджен Старк. „Може би обходниците ще се натъкнат на някакви следи“, каза си, но без да го вярва много.
Дивен щеше да води единия патрул, Черния Джак Бълвър и Кедж Бялото око — другите два. Те поне горяха от нетърпение да започнат обхода.
— Хубаво е отново да имам кон между краката — каза Дивен при портата и засмука дървените си зъби. — Да ме прощавате, милорд, но задниците ни ще се нацепят от толкова седене. — Никой в Черен замък не познаваше горите толкова добре като него, дърветата и потоците, растенията, които ставаха за ядене, нравите на хищник и дивеч. „Торн е в по-добри ръце, отколкото заслужава.“
Джон наблюдаваше излизането на ездачите от върха на Вала: три групи, всяка от по трима души, всяка с два гарвана. От толкова високо конете им не изглеждаха по-големи от мравки и Джон не можеше да различи един обходник от друг. Но ги знаеше. Всяко име беше врязано в сърцето му. „Осем добре мъже — помисли. — И един… е, ще видим.“
Когато и последният ездач се скри между дърветата, Джон Сняг се спусна в клетката на макарата с Ед Скръбния. Няколко снежинки западаха след тях в шахтата, затанцували в прашния вятър. Една се понесе надолу след клетката и се промуши между решетките. Падаше по-бързо от тях и от време на време изчезваше долу. После поривът на вятъра отново я подхващаше и я вдигаше нагоре. Джон можеше да се пресегне през решетките и да я хване, ако поиска.
— Ужасен сън сънувах нощес, милорд — сподели Ед Скръбния. — Вие ми бяхте стюард, носехте ми храна и ми чистехте боклука. Бях лорд-командир, без миг покой.
Джон не се усмихна.
— За теб кошмар, за мен — живот.
Галерите на Котър Пайк съобщаваха за все повече хора на свободния народ по гористите брегове на север и изток от Вала. Видели бяха лагери, недостроени салове, дори корпус на разбит ког, който някой бе започнал да възстановява. Диваците винаги се скриваха в горите, щом ги видеха, и несъмнено излизаха отново, щом корабите на Пайк ги подминеха. Междувременно сир Денис Малистър все още виждаше огньове нощем на север от Ждрелото. И двамата командири молеха за още мъже.
„А откъде да взема още мъже?“ Джон беше изпратил по десет души от диваците в Къртичиното на двамата: зелени момчета, старци, някои ранени и недъгави, но всички годни да вършат една или друга работа. Крайно недоволни, двамата се оплакваха в писмата си.
„Когато помолих за хора, имах предвид мъже на Нощния страж, обучени и дисциплинирани, чиято вярност никога не може да бъде поставена под съмнение“ — пишеше сир Денис.
Котър Пайк беше по-рязък.
„Бих могъл да ги обеся от Вала, като предупреждение към други диваци да стоят надалече, но не виждам никаква друга полза от тях — беше написал от негово име майстер Хармун. — На такъв не бих доверил да чисти и нощното ми гърне, а
Желязната клетка се спускаше на дългата верига, скърцаше и дрънчеше, докато накрая не спря рязко на стъпка над земята в подножието на Вала. Ед Скръбния бутна вратата и скочи долу, ботушите му строшиха кората на последния сняг. Джон скочи след него.
Пред оръжейната Емет Железния още тренираше учениците си на двора. Песента на стомана в стомана разбуди глада на Джон. Напомни му за по-топли, по-простички дни, когато като момчета в Зимен хребет се дуелираха с мечове с Роб под бдителния поглед на сир Родрик Касел. Сир Родрик също беше паднал, убит от Теон Обърни-плащ и неговите железни мъже при опита му да върне Зимен хребет на Старк. Здравата крепост на дома Старк беше изгоряла пустош. „Всичките ми спомени са отровени.“
Емет Железния го видя, вдигна ръка и битката спря.
— Лорд-командир. На вашите заповеди. С какво можем да ви бъдем полезни?
— С тримата ти най-добри.
Емет се ухили.
— Арон. Емрик. Джейс.
Коня и Робин Скокливия донесоха ватирано долнище за лорд-командира, ризница и наколенници, предпазител за шията и полушлем. Черен, обкован с желязо щит за лявата му ръка, притъпен дълъг меч за дясната. Мечът блесна сребрист на утринната светлина, почти нов. „Един от последните, излезли от ковачницата на Донал. Жалко, че не поживя достатъчно, за да му сложи остър ръб.“ Мечът беше по-къс от Дълъг нокът, но направен от обикновена стомана, поради което бе по-тежък. Ударите му щяха да са малко по-бавни. Джон се обърна срещу противниците си.
— Хайде.
— Кого от нас искате първи? — попита Арон.
— Тримата. Наведнъж.
— Трима на един? — възкликна Джейс невярващо. Беше от последния набор на Кънуи, син на обущар от Белия остров. Това може би обясняваше учудването му.
