— Ако имах кама, сега щеше да си с едно око по-малко — изръмжа той, преди Коня и Емет Железния да го издърпат от гърдите на лорд-командира. —
Джон се надигна с усилие на коляно. Главата му кънтеше, устата му беше пълна с кръв. Изплю я и каза:
— Хубав бой.
— Превъзнасяш се, врано. Дори не се изпотих.
— Следващия път ще се изпотиш — отвърна Джон. Ед Скръбния му помогна да се изправи и разкопча шлема му. Беше се сдобил с няколко дълбоки вдлъбнатини, които ги нямаше, когато си го сложи. — Пуснете го. — Джон хвърли шлема към Робин Скокливия.
— Милорд — рече Емет Железния, — той заплаши живота ви, всички чухме. Каза, че ако имал кама…
— Има кама. Ей я там, на колана му. — „Винаги има някой по-бърз и по-силен — беше казал веднъж сир Родрик на Джон и Роб. — Той е човекът, когото искаш да срещнеш на учебния двор, преди да си срещнал някой като него на бойното поле.“
— Лорд Сняг? — каза тих глас.
Джон се обърна и видя Клидас, застанал под рухналия свод със свитък в ръка.
— От Станис ли е? — Джон се надяваше за вест от краля. Знаеше, че Нощният страж не взима страна и че не би трябвало да го интересува кой крал ще излезе победител. Но някак си го интересуваше. — От Дълбоки лес?
— Не, милорд. — Клидас протегна свитъка. Беше плътно навит и запечатан с кръгъл твърд розов восък. „Само Дредфорт използва розов восък за печат.“ Джон смъкна ръкавицата си, взе писмото и счупи печата. Когато видя подписа, забрави за пердаха, който му беше нанесъл Дрънчащата ризница.
„Рамзи Болтън, лорд на Рогов лес“, бе изписано с едър рязък почерк. Кафявото мастило се изсипа на люспи, щом Джон го забърса с палец. Под подписа на Болтън лорд Дъстин, лейди Кервин и четирима Ризуел бяха добавили знаците и печатите си. По-груба ръка бе изрисувала великана на дома Ъмбър.
— Може ли да научим какво казва, милорд? — попита Емет Железния.
Джон не виждаше причина да не им каже.
— Ровът Кайлин е завзет. Одраните трупове на железни хора са приковани на пилони покрай кралския път. Рууз Болтън призовава всички васални лордове в Бароутън да потвърдят верността си към Железния трон и да отпразнуват женитбата на сина му за… — Сърцето му сякаш спря за миг. „Не, това е невъзможно. Тя умря в Кралски чертог, с татко!“
— Лорд Сняг? — Клидас го гледаше внимателно с мътнорозовите си очи. — Зле ли ви е? Изглеждате…
— Ще се жени за Аря Старк. Малката ми сестра. — Джон почти я видя в този момент, грозничка и недодялана, цялата чворести колене и остри лакти, с мръсно лице и чорлава коса. Щяха да измият едното и да срешат другото, не се съмняваше, но не можеше да си представя Аря в булчинска рокля, нито в леглото на Рамзи Болтън. „Колкото и да е уплашена, няма да го издаде. Ако се опита да ѝ посегне, ще се бие с него.“
— Сестра ви — каза Емет Железния. — Колко е голяма…
„На единайсет — помисли Джон. — Още дете.“
— Нямам сестра. Само братя. Само вас.
Лейди Кейтлин щеше да се зарадва, ако чуеше тези думи. Това не ги правеше по-лесни за изричане. Пръстите му се стегнаха около пергамента. „Да можеше толкова лесно да прекършат гърлото на Рамзи Болтън.“
Клидас се покашля.
— Отговор ще има ли?
Джон поклати глава и си тръгна.
До вечерта отоците, оставени му от Дрънчащата ризница, бяха станали морави.
— Ще пожълтеят, преди да спаднат — увери той гарвана на Мормон. — Ще изглеждам жълт като Властелина на костите.
— Кости — съгласи се птицата. — Кости, кости.
Чуваше смътното мърморене на гласове отвън, но не можеше да различи думи. „Все едно са на хиляда левги оттук.“ Беше лейди Мелисандра и привържениците ѝ край нощния им огън. Всяка привечер червената жена повеждаше привържениците си в сумрачната им молитва, за да молят червения ѝ бог да ги преведе през тъмното. „Че нощта е тъмна и пълна с ужаси.“ След като Станис и повечето хора на кралицата бяха заминали, паството ѝ бе намаляло доста: петдесетина от свободния народ от Къртичиното, шепата стражи, които кралят ѝ бе оставил, може би дузина черни братя, приели червения ѝ бог за свой.
Джон се чувстваше вдървен като шейсетгодишен. „Мрачни сънища и гузна съвест.“ Мислите му непрекъснато се връщаха към Аря. „Няма как да ѝ помогна. Оставих всичките си близки, когато изрекох думите си. Ако някой от мъжете ми ми каже, че сестра му е в опасност, ще му отвърна, че не е негова грижа.“ Изречеше ли човек думите, кръвта му ставаше черна. „Черна като сърце на копеле.“ Веднъж бе накарал Микен да направи меч за Аря, разбойнически меч, толкова малък, че да става за ръката ѝ. „Игла.“ Зачуди се дали още го пази. „Бодеш ги с острия му край“, беше ѝ казал, но ако се опиташе да прободе Копелето, това можеше да струва живота ѝ.
— Сняг — замърмори гарванът на лорд Мормон. — Сняг, сняг.
Не можеше да го понесе нито миг повече.
Извън вратата си намери Дух, дъвчеше волския кокал, за да стигне до костния мозък.
— Кога си се върнал?
Вълчището се вдигна на крака, заряза кокала и застъпва тихо след Джон.
Мъли и Бурето стояха отсам вратите, подпрени на копията си.
