— В известен смисъл. Покатерил се на дървото на сърцето и се скрил сред листата. Хората на Болтън претърсили два пъти гората на боговете и избили тези, които намерили там, но никой не се сетил да се качи по дърветата. Така ли стана, Векс?
Момчето метна във въздуха камата на Гловър, улови я и кимна.
— Стоял е на дървото дълго — каза Гловър. — Спал сред клоните, без да смее да слезе. Накрая чул под себе си гласове.
— Гласовете на мъртвите — каза Виман Мандърли.
Векс вдигна пет пръста, потупа всеки с камата, след това сгъна четири и потупа отново последния.
— Шестима ли? — попита Давос. — Били са шестима.
— Двама от тях — убитите синове на Нед Старк.
— Как би могъл ням да ви каже това?
— С креда. Нарисува две момчета… и два вълка.
— Младежът е железнороден, затова е помислил, че ще е най-добре да не се показва — каза Гловър. — Слушал е. Шестимата не се задържали дълго сред руините на Зимен хребет. Четирима тръгнали в една посока, двама — в друга. Векс се прокраднал след двамата, жена и момче. Стоял срещу вятъра, та вълкът да не улови миризмата му.
— Знае къде са отишли — каза лорд Виман.
Давос разбра.
— Искате момчето.
— Рууз Болтън има дъщерята на лорд Едард. За да му попречи, Бял пристан трябва да разполага със сина на Нед… и вълчището. Вълкът ще докаже, че момчето е този, който твърди, че е, ако Дредфорт се опитат да го отрекат. Това е цената ми, лорд Давос. Доведете ми момчето на лорда, комуто съм васал, и ще приема Станис Баратеон за свой крал.
По стар инстинкт Давос посегна към гърдите си. Кокалчетата от пръстите му бяха неговият късмет, а някак си чувстваше, че ще му трябва късмет, за да направи каквото иска от него Виман Мандърли. Но кокалчетата ги нямаше, тъй че каза:
— Имате по-добри мъже от мен на служба. Рицари, лордове и майстери. Защо ще ви трябва контрабандист? Имате кораби.
— Кораби — съгласи се лорд Виман, — но екипажите ми са речни моряци или рибари, които никога не са плавали отвъд Захапката. Така че ми трябва човек, който е плавал в по-тъмни води и знае как да се промъкне покрай опасности невидим и невредим.
— Къде е момчето? — Давос някак си знаеше, че отговорът няма да му хареса. — Къде искате да отида, милорд?
— Векс. Покажи му — каза Робет Гловър.
Немият метна камата, улови я, а след това я хвърли и тя се завъртя във въздуха към картата от овча кожа, украсила стената на лорд Виман. Заби се и затрептя. Момчето се ухили.
За един кратък миг Давос помисли дали да не помоли Виман Мандърли да го върне във Вълчата бърлога при сир Бартимъс с неговите ужасни приказки и Гарт с неговите убийствени дами. В Бърлогата дори затворниците ядяха каша сутрин. Но в този свят имаше други места, където хора закусваха с човешка плът.
Всяка сутрин, от западните си бастиони, кралицата броеше платната в Робския залив.
Днес преброи двайсет и пет кораба, макар че някои бяха далече и се движеха, тъй че не можеше да е съвсем сигурна. Понякога пропускаше някой, друг път преброяваше друг два пъти. „Какво значение има? На един удушвач му трябват само десет пръста.“ Цялата търговия беше спряла, а рибарите ѝ не смееха да излязат в залива. Най-смелите все още хвърляха по няколко въдици, въпреки че и това беше рисковано; повечето лодки оставаха привързани под стените на Мийрийн.
В залива имаше и кораби от Мийрийн, бойни кораби и търговски галери, отплавали в открито море, когато войската на Дани бе обсадила града, и върнали се сега, за да подсилят флотите от Карт, Толос и Нов Гхиз.
Съветът на адмирала ѝ се оказа повече от безполезен.
— Нека видят драконите ви — каза Гролео. — Нека юнкайците опитат вкуса на огъня и търговията ще потече отново.
— Тези кораби ни душат, а моят адмирал може да приказва само за дракони — отвърна Дани. — Ти
— Адмирал без кораби.
—
— Бойни кораби не може да се строят от тухли. Търговците на роби изгориха всяка горичка за дървен материал на двайсет мили оттук.
— Тогава иди на двайсет и две мили. Ще ти дам фургони, работници, мулета, каквото ти е нужно.
— Аз съм моряк, не корабостроител. Изпратиха ме, за да върна ваше величество в Пентос. Вместо това вие ни доведохте тук и разбихте моя „Садулеон“ на парчета за няколко пирона и дърво. Никога няма да видя кораб като него. Може никога вече да не видя дома си, нито старата си жена. Не аз отказах корабите, които предложи Даксос. Не мога да надвия картците с рибарски лодки.
Горчивината в думите му я изуми дотолкова, че Дани неволно се зачуди дали този посивял пентоши не би могъл да е един от тримата ѝ предатели. „Не, той е само един старец, далече от дома и с болно сърце.“
— Трябва да има
— Да, и ви казах какво. Тези кораби са направени от въже, смола и платно, от кохорски бор и тик от Соторос, стар дъб от Голям Норвос, тис, ясен и смърч. Дърво, ваше величество. Дървото гори. Драконите…
— Да не съм чула повече за драконите. Остави ме. Върви да се молиш на пентошките си богове за буря, която да потопи враговете ни.
— Никой моряк не се моли за бури, ваше величество.
