Танц с дракони полностью

— Извън стените ни юнкайците жънеха посевите ни и колеха добитъка ни — продължи обущарят. — Вътре гладувахме. Ядяхме котки, плъхове и суха кожа. Конската кожа беше пиршество. Крал Главорез и Кралица Курва се обвиняваха взаимно, че пируват с плътта на убитите. Мъже и жени се събираха тайно да хвърлят жребий и да ядат плътта на този, който извади черното камъче. Пирамидата на Наклоз беше плячкосана и опожарена от тези, които твърдяха, че Кразнис мо Наклоз е виновен за всичките ни беди.

— Други обвиняваха вас — рече тъкачката, — но повечето все още ви обичахме. „На път е“, казвахме си един на друг. „Иде, повела голямо воинство, с храна за всички.“

„Едва мога да изхраня своите хора. Ако бях тръгнала към Ащапор, щях да загубя Мийрийн.“

Обущарят разказа как тялото на Краля касапин било изкопано от гроба и облечено в медна броня, след като Зелената грация на Ащапор я споходило видение, че той ще ги освободи от юнкайците. Брониран и вмирисан, Клеон Велики бил вързан на гърба на примрял от глад кон, за да поведе останките от новите Неопетнени на излаз, но влезли право в железните зъби на легион от Нов Гхиз и били избити до последния мъж.

— След това Зелената грация беше набучена на кол на Площада на наказанието и оставена там, докато издъхне. В пирамидата на Улхор оцелелите си направиха голям пир, който продължи половината нощ, и поляха последната си храна с отровно вино, за да не се събуди никой на заранта. Скоро след това дойде болестта, „кървавото течение“, дизентерия, която уби три четвърти от хората, докато накрая тълпа умиращи обезумя и изби стражите на главната порта.

Старият тухлар се намеси:

— Не. Онова беше работа на здрави хора, бягаха да се спасят от дизентерията.

— Има ли значение? — попита обущарят. — Стражите бяха разкъсани и портите отворени. Легионите на Нов Гхиз нахлуха в Ащапор, с юнкайците след тях и наемниците на конете им. Кралица Курва се би с тях и умря с проклятие на уста. Крал Главорез се предаде и го хвърлиха в бойна яма, за да го разкъса глутница прегладнели псета.

— Дори тогава някои казваха, че идвате — рече тъкачката. — Кълняха се, че са ви видели яхнала дракон и летите, високо над лагерите на юнкайците. Всеки ден ви очаквахме.

„Не можех да дойда — помисли кралицата. — Не смеех.“

— А когато градът падна? — запита настойчиво Скааз. — Тогава какво?

— Започна касапницата. Храмът на Грациите беше пълен с болни, дошли да молят боговете да ги изцерят. Легионите залостиха портите и подпалиха храма. До час пожарите горяха във всяко кътче на града. Пълзяха във всички посоки и се сливаха. Улиците бяха пълни с тълпи, бягащи да се спасят от пламъците, но нямаше изход. Юнкайците държаха портите.

— Но вие все пак сте се спасили — каза Бръснатото теме. — Как стана това?

Старият мъж отговори:

— По занаят съм тухлар, както баща ми и неговият баща преди мен. Дядо ми построил къщата ни до градските стени. Беше лесно да откъртвам по няколко тухли всяка нощ. Когато казах на приятелите си, те ми помогнаха да укрепим тунела, за да не рухне. Всички бяхме съгласни, че ще е добре да имаме някакъв свой изход.

„Оставих ви със съвет, който да ви управлява — помисли Дани. — Лечител, учен и жрец.“ Все още помнеше Червения град така, както го бе видяла за първи път, сух и прашен зад тухлените стени, сънуващ жестоки сънища, но изпълнен с живот. „В Червея имаше острови, където влюбени се целуваха, но на Площада на наказанието деряха живи хора и ги оставяха да ги ядат мухите.“

— Хубаво е, че сте дошли тук — каза на ащапорците. — В Мийрийн ще сте в безопасност.

Обущарят ѝ благодари, а старият тухлар целуна стъпалото ѝ, но тъкачката я погледна с очи твърди като камък. „Знае, че лъжа — помисли кралицата. — Знае, че не мога да ги спася. Ащапор гори, а Мийрийн е следващият.“

— Идват още — заяви Кафявия Бен, след като изведоха ащапорците. — Тези тримата имаха коне. Повечето вървят пеша.

— Колко са? — попита Резнак.

Кафявия Бен сви рамене.

— Стотици. Хиляди. Някои са болни, други с изгаряния, някои — ранени. Котките и Брулените от вятъра ги гонят из хълмовете с копие и бич, тласкат ги на север и избиват изоставащите.

— Гърла на крака. И болни, казваш? — Резнак закърши ръце. — Ваше величество не трябва да ги пуска в града.

— Не бих го направил — рече Бен Плум Кафявия. — Не съм майстер все пак, но знам, че трябва да държите лошите ябълки настрана от добрите.

— Това не са ябълки, Бен — каза Дани. — Това са мъже и жени, болни, гладни и уплашени. — „Мои деца.“ — Трябваше да отида в Ащапор.

— Ваше величество не можеше да ги спаси — напомни ѝ сир Баристан. — Предупредихте крал Клеон против тази война с Юнкай. Той беше глупак и ръцете му бяха почервенели от кръв.

„Моите ръце по-чисти ли са?“ Спомни си какво ѝ беше казал Даарио: че всички крале трябва да са или касапи, или месо.

— Клеон беше врагът на нашия враг. Ако се бях обединила с него при Роговете на Хазат, можеше да сме съкрушили юнкайците заедно.

Бръснатото теме възрази.

— Ако бяхте отвели Неопетнените на юг към Хазат, Синовете на Харпията…

— Знам. Знам. Пак като Ерое.