Танц с дракони полностью

— Доведи ги в залата ми. И повикай Резнак и Скааз. Зелената грация каза ли за какво е?

— За Ащапор — отвърна Ирри.

Сив червей започна разказа:

— Излезе от утринните мъгли, ездач на бяла кобила, издъхващ. Кобилата му залиташе, когато се приближи до градските порти, хълбоците ѝ бяха розови от кръв и пяна, очите ѝ се въртяха от ужас. Ездачът ѝ извика: „Тя гори, тя гори!“, и падна от седлото. Този го пратиха и се разпореди ездачът да бъде отнесен при Сините грации. Когато слугите ви го пренесоха през портите, извика отново: „Тя гори.“ Под токара си беше скелет, само кости и гореща плът.

Една от Сините грации продължи разказа:

— Неопетнените донесоха този човек в храма и там го съблякохме и окъпахме в хладка вода. Дрехите му бяха оцапани, а сестрите ми намериха половин стрела в бедрото му. Макар да беше счупил пръчката, върхът бе останал в него и раната беше забрала, заразила го беше с отровите си. Умря след час, като все още викаше: „Тя гори.“

— Тя гори — повтори Денерис. — Коя е тя?

— Ащапор, ваше сияние — каза друга от Сините грации. — Столицата. Той самият го каза, веднъж. Каза: „Ащапор гори.“

— Може да е бълнувал в треската си.

— Ваше сияние говори мъдро — каза Галаза Галаре, — но Езара видя още нещо.

Синята грация, наречена Езара, скръсти ръце и промълви:

— Кралице. Треската му не беше причинена от стрелата. Беше се изпуснал, не веднъж, а многократно. Петната стигаха до коленете му и в изпражненията му имаше засъхнала кръв.

— Конят му е бил с разкървавени хълбоци, каза Сив червей.

— Вярно е, ваше величество — потвърди евнухът. — Бялата кобила беше в кръв от шпорите му.

— Може и да е така, ваше сияние — каза Езара, — но тази кръв беше смесена с изпражненията му. Беше оцапала долните му дрехи.

— Червата му кървяха — заяви Галаза Галаре.

— Не можем да сме сигурни — добави Езара, — но може би Мийрийн има по-голям повод за страх от копията на Юнкай.

— Трябва да се молим — каза Зелената грация. — Боговете ни пратиха този човек. Идва като предвестник. Идва като знак.

— Знак за какво? — попита Дани.

— Знак за божи гняв и за гибел.

Не искаше да повярва на това.

— Той е най-обикновен човек. Болен човек със стрела в крака. Кон го е донесъл тук, не бог. — „Бяла кобила.“ Дани рязко стана. — Благодаря ви за съвета и за всичко, което сте направили за горкия човек.

Зелената грация целуна пръстите ѝ, преди да напусне.

— Ще се молим за Ащапор.

„И за мен. О, молете се за мен.“ Ако Ащапор беше паднал, не оставаше нищо, което да попречи на Юнкай да тръгне на север. Обърна се към сир Баристан.

— Пратете конници в хълмовете да намерят моите кръвни ездачи. Призовете Кафявия Бен и Вторите синове също да се върнат.

— И Бурните врани ли, ваше величество?

„Даарио.“

— Да. Да. — Само преди три нощи беше сънувала Даарио, че лежи мъртъв край пътя, зяпнал невиждащ в небето, докато враните се бият над трупа му. В други нощи се мяташе неспокойно в леглото, представяше си, че я е предал, както беше предал приятелите си капитани в Бурните врани. „Донесе ми главите им.“ Ами ако беше отвел дружината си в Юнкай, за да я продаде за гърне злато? „Не би направил това. Нали?“ — Бурните врани също. Прати ездачи след тях веднага.

Вторите синове се върнаха първи, осем дни след като кралицата изпрати призива си. Когато сир Баристан ѝ каза, че капитанът ѝ желае да говори с нея, за миг си помисли, че е Даарио, и сърцето ѝ подскочи. Но капитанът, за когото говореше той, се оказа Бен Плум Кафявия.

Кафявия Бен имаше нашарено от белези обветрено лице, кожа с цвета на стар тик, бяла коса и бръчки в ъгълчетата на очите. Дани толкова се зарадва, като видя коравото му кафяво лице, че го прегърна. Той весело присви очи.

— Чух приказки, че ваше величество ще си взима съпруг, но никой не ми каза, че ще съм аз. — Двамата се засмяха на възмутеното ломотене на Резнак, но смехът секна, когато Кафявия Бен каза: — Заловихме трима ащапорци. Ще е добре ваше величество да ги изслуша.

— Доведи ги.

Дани ги прие сред великолепието на дворцовата си зала с високите свещи, запалени между мраморните колони. Като видя, че ащапорците са примрели от глад, веднага поръча да им донесат храна. Тримата бяха единствените оцелели от петнайсетината, напуснали заедно Червения град: тухлар, тъкачка и обущар.

— Какво е сполетяло останалите от групата ви? — попита кралицата.

— Избити — отвърна обущарят. — В хълмовете северно от Ащапор вилнеят наемници на Юнкай. Ловят и избиват избягалите от пламъците.

— Значи градът е паднал? Стените му бяха дебели.

— Така е — каза тухларят, изгърбен мъж с насълзени очи. — Но бяха стари и се ронеха.

Тъкачката вдигна ръка.

— Всеки ден си казвахме, че драконовата кралица се връща. — Имаше мътни посърнали очи и изпито и тясно лице. — Клеон ви е повикал, казваха, и вие идвате.

„Повика ме — помисли Дани. — Това поне е вярно.“