Резбованото сандъче, което си беше взела през Тясното море, вече бе опразнено почти три четвърти. А макар Мелисандра да знаеше как да направи още прахове, липсваха ѝ много редки съставки. „Заклинанията ми би трябвало да са достатъчни.“ Тук на Вала беше по-силна, по-силна дори отколкото в Асшаи. Всяка нейна дума и жест притежаваха мощ и можеше да прави неща, които никога преди не бе правила. „Сенките, които хвърлям тук, ще бъдат ужасни и никое същество на мрака няма да устои пред тях.“ С такива магии под властта ѝ скоро едва ли щяха да ѝ трябват повече жалките фокуси на алхимици и пироманти.
Затвори сандъчето, завъртя ключа и го скри в полите си в друг таен джоб. На вратата се почука. Едноръкият ѝ сержант, ако се съдеше по треперливия звук от почукването му.
— Лейди Мелисандра, Властелина на костите е дошъл.
— Пусни го.
Мелисандра се настани отново в стола си до огнището.
Дивакът носеше елек от щавена кожа без ръкави с бронзови шипове под протрито наметало, боядисано на зелени и кафяви петна. „Без кокали.“ Също тъй беше загърнат в сенки, пипала накъсана сива мъгла, полувидими и плъзгащи се пред лицето и фигурата му с всяка стъпка, която направеше. „Грозни неща. Грозни като кокалите му.“ Изострена на челото коса, сближени тъмни очи, хлътнали бузи, мустак, сгърчен като червей над уста, пълна със счупени кафяви зъби.
Мелисандра усети топлината на гърлото си, щом рубинът ѝ се оживи от близостта на роба си.
— Оставил си ризницата си от кокали — отбеляза тя.
— Дрънченето ѝ щеше да ме побърка.
— Костите те пазят — напомни му тя. — Черните братя не те обичат. Деван каза, че вчера си имал пререкание с някои от тях на вечеря.
— Дреболия. Ядях супа от боб и бекон, докато Боуен Марш им говореше за предимствата на по-високия терен. Стария Нар реши, че го шпионирам, и заяви, че няма да търпи убийци да слушат на съветите им. Казах му, че ако е така, може би не е трябвало да ме пускат край огъня. Боуен почервеня и се задави, но нищо повече. — Дивакът седна на перваза на прозореца и извади камата си от канията. — Ако някоя врана иска да пъхне нож между ребрата ми, докато вечерям, да пробва. Овесената каша на Хоб ще е по-добра на вкус с капка кръв за подправка.
Мелисандра не обърна внимание на голата стомана в ръцете му. Ако дивакът ѝ мислеше лошото, щеше да го е видяла в пламъците си. Опасността за самата нея бе първото, което се беше научила да вижда още докато беше почти дете, момиче робиня, обвързано за цял живот с великия червен храм. Все още беше първото нещо, което търсеше, щом се взреше в пламъците.
— Очите им трябва да те притесняват, не ножовете им — предупреди го тя.
— Илюзията, да. — Рубинът в черната желязна гривна на китката му сякаш запулсира. Той го почука с ръба на ножа. Стоманата тихо изтрака в камъка. — Усещам го, докато спя. Топло на кожата ми, дори през желязото. Меко като женска целувка.
— Заклинанието е направено от сянка и внушение. Хората виждат каквото очакват да видят. Костите са част от това. — „Сгреших ли, като го пощадих?“ — Ако илюзията се провали, ще те убият.
Дивакът зачовърка мръсното под ноктите си с върха на камата.
— Изпял съм песните си, извоювал съм битките си, пил съм лятно вино, опитал съм дорнска жена. Един мъж трябва да умре така, както е живял. За мен това е стомана в ръката.
„За смърт ли мечтае? Възможно ли е врагът да го е докоснал? Смъртта е негово владение, мъртвите са негови войници.“
— Много скоро ще има работа за стоманата ти. Врагът се раздвижва, истинският враг. А обходниците на лорд Сняг ще се върнат преди да е свършил този ден, със слепите си кървави очи.
Очите на дивака се присвиха. Сиви очи, кафяви очи: Мелисандра виждаше как се променя цветът с всеки пулс на рубина.
— Ваденето на очите, това е работа на Ревливеца. Най-добрата врана е сляпа врана, така казва. Понякога мисля, че би искал да извади собствените си очи, както винаги се навлажняват и го сърбят. Сняг предполагаше, че свободният народ ще се обърне към Тормунд да ги поведе, защото той би го направил. Харесваше Тормунд и старият мошеник също го харесваше. Ако е Ревливеца обаче… това не е добре. Нито за него, нито за нас.
Мелисандра кимна, сякаш беше взела думите му присърце, но този Ревливец беше без значение. Никой от свободния му народ нямаше значение. Бяха изгубен народ, обречен, осъден да изчезне от земята, както бяха изчезнали горските чеда. Но това не бяха думите, които той искаше да чуе, и тя нямаше да рискува да го загуби, не сега.
— Колко добре познаваш Севера?
Той прибра камата.
— Не по-зле от всеки обходник. Някои части повече от други. Северът е голям. Защо?
